Когато Лесли достатъчно се позабавлява, отбеляза, че е по-добре Джеймс да ми покаже нещо друго и по изключение той се съгласи с нея. Фехтовката и изобщо битки от всякакъв вид са мъжки занимания, бе изтъкнал той. Според него, най-опасното нещо, което едно момиче трябва да държи в ръце, са куки за плетене.
— Несъмнено светът щеше да е едно по-добро място, ако и мъжете се придържаха към това правило — каза Лесли. — Но тъй като те не го правят, жените трябва да са подготвени. — Джеймс за малко да припадне, когато тя извади от раницата си един двайсетсантиметров нож. — С това можеш да се защитиш, ако още веднъж някой подъл тип в миналото иска да ти види сметката.
— Но това прилича на…
— … японски кухненски нож. Разрязва зеленчуци и сурово месо, сякаш са масло.
По гърба ми бяха полазили тръпки.
— Само в краен случай — бе допълнила Лесли. — Само за да се чувстваш малко по-сигурна. Това бе най-доброто оръжие, което набързо успях да набавя без разрешително.
Междувременно ножът бе прибран в една ножница, направена от калъфчето за очила на майката на Лесли и сега бе натъпкан в чантата ми, заедно с ролка тиксо, която, ако можеше да се вярва на Лесли, ще ми влезе в употреба.
Шофьорът направи рязък завой и Ксемериус, който не успя да се хване навреме, се плъзна по гладката кожена седалка и се удари в Шарлот, но после бързо възвърна равновесието си.
— Твърда и скована, като колона в църква — изкоментира той и разтръска крила, а после я изгледа от една страна. — През целия ден ли ще се мъкне с нас?
— Да, за съжаление.
— За съжаление какво? — попита братовчедка ми.
— За съжаление, отново не можах да обядвам — отвърнах.
— Сама си си виновна — рече Шарлот. — Но честно казано, няма да ти навреди, ако отслабнеш няколко кила. Все пак трябва да влезеш в дрехите, които мадам Росини бе ушила за мен. — Тя стисна устни и аз почувствах в мен да се надига нещо като съчувствие. Вероятно истински се е радвала, че ще носи костюмите на мадам Росини, но после се бях появила аз и бях развалила всичко. Разбира се, не нарочно, но все пак…
— Роклята, която носех по време на посещението ми при граф Сен Жермен, виси в гардероба вкъщи — казах аз. — Ако искаш, мога да тия дам. Можеш да я облечеш за костюмното парти на Синтия. Хващам се на бас, че като те видят, всички ще припаднат.
— Роклята не е твоя — грубо отвърна Шарлот. — Тя е собственост на пазителите и ти не можеш да се разпореждаш с нея. Няма какво да прави в гардероба ти вкъщи. — Тя отново се загледа през прозореца.
— Мрън, мрън, мрън… — имитираше я Ксемериус.
Наистина Шарлот не улесняваше хората в желанието им да я харесват, никога не бе знаела как да го прави. Въпреки това, намирах мразовитата атмосфера, която цареше, за потискаща. Затова направих нов опит.
— Шарлот…
— Скоро ще пристигнем — прекъсна ме тя. — Любопитна съм дали ще срещнем някой от вътрешния кръг. — Изведнъж изражението й се разведри. — Имам предвид, освен тези, които вече познаваме. Толкова е вълнуващо. През следващите дни в Темпъл направо ще гъмжи от живи легенди. Известни политици, носители на Нобелова награда и световноизвестни учени ще се срещнат в тези свещени зали, без светът да разбере за това. Копе Йотланд ще е тук… О, и Джонатан Рийвс-Хавиланд… с най-голямо удоволствие ще му стисна ръката. — Звучеше наистина въодушевена за нейните стандарти.
Докато аз нямах представа за кого говореше. Погледнах Ксемериус въпросително, но той само вдигна рамене.
— Никога досега не съм чувал за тези клоуни, сори.
— Човек не може да знае всичко — отвърнах с разбиране и се усмихнах.
Шарлот въздъхна.
— Не може, но и не вреди, ако от време на време прочете някой сериозен вестник или списание, за да се информира за актуалната световна политика. Е, разбира се, тогава трябва да ангажира и мозъка си… ако изобщо има такъв.
Както вече казах, не улесняваше хората в желанието им да я харесват.
Лимузината бе спряла и господин Марли отвори вратата. Откъм страната на Шарлот, както ми направи впечатление.
— Господин Джордано ви очаква в стария рефекториум[12] — каза адептът и имах чувството, че с мъка се спря да не добави едно „сър“. — Аз трябва да ви придружа.