— Пътят дотам ми е известен — каза Шарлот и се обърна към мен. — Ела!
— Явно има нещо в теб, което кара хората да искат да те командват — каза Ксемериус. — Да дойда ли с теб?
— Да, моля те — отвърнах, докато се провирахме през тесните улички на Темпъл. — Чувствам се по-добре, когато си до мен.
— Ще ми купиш ли куче?
— Не!
— Но ти ме харесваш, нали? Мисля, че трябва по-рядко да се вясвам при теб.
— По-скоро трябва да си ми полезен — казах и се замислих за думите на Лесли: „Ксемериус може да е твоят скрит коз“. Тя имаше право. Колко често се случва да имаш приятел, който да може да минава през стени?
— Стига си се влачила — скара ми се Шарлот.
Двамата с господин Марли вървяха един до друг няколко метра пред нас и чак сега забелязах колко си приличаха.
— Слушам, госпожице Ротенмайер[13].
Глава 5
Накратко: обучението с Шарлот и господин Джордано се оказа по-кошмарно, отколкото бих могла да си представя. Дължеше се най-вече на това, че се опитваха да ме научат на всичко едновременно: докато се борех с танцовите стъпки на менуета[15] — облечена с вишневочервена раирана пола с кринолин, която изглеждаше очарователно с ризата от ученическата ми униформа с цвят на картофено пюре — трябваше да осъзная доколко политическите възгледи на вигите се различаваха от тези на торите, как се държи ветрило и каква е разликата между „Ваше Височество“, „Ваша Светлост“ и „Ваше Сиятелство“. След един час и седемнайсет различни начини да се разпери едно ветрило, главата ми щеше да се пръсне от болка и вече не знаех къде е ляво и къде — дясно. Опитът ми да разпусна напрежението с шега: „Не може ли да направим кратка почивка, че съвсем ми засиятелства главата“, също не се прие добре.
— Изобщо не е смешно — гъгнеше Джордано. — Глупаво същество.
Старият рефекториум представляваше голямо помещение на партера с високи прозорци, гледащи към вътрешен двор. Като се изключеха пианото и няколкото поставени до стената столове, нямаше никакви мебели. Затова, както често правеше, Ксемериус се бе провесил с главата надолу от полилея, прибрал прилежно крилата си на гърба.
Господин Джордано се бе представил с думите:
— Джордано, само Джордано моля. С докторска степен по история, известен моделиер, специалист по рейки, талантлив дизайнер на бижута, известен хореограф, адепт трети ранг, специалист по XVIII и XIX век.
— Леле — бе възкликнал Ксемериус. — Май като малък някой се е къпал в прекалено гореща вода.
Нямаше как мълчаливо да не се съглася с него. Господин Джордано, пардон, само Джордано, изключително много напомняше на онези откачени продавачи по TV Shop, които говореха, сякаш носът им е защипан с щипка и в същото време някой пинчер ги е захапал под масата за прасеца. Очаквах всеки момент да разтегне устните си в усмивка и да започне да изрежда: „И така, скъпи зрители, нека ви запозная с новия ни модел Бригита, това е стаен фонтан от най-висока класа, малък оазис на щастието, и всичко това само за двайсет и седем паунда, изключително изгодна покупка, която няма как да подминете. Аз самият имам два в дома ми…“
Вместо това, без да се усмихва, той бе казал:
— Скъпа моя Шарлот, привет-привет — и бе целунал въздуха от двете й страни. — Чух какво се е случило и направо не мога да повярвам! Всичките години на обучение и такъв талант да отидат напразно! Каква беда, какъв крещящ скандал и е толкова несправедливо… Е, това ли е тя? Твоята резерва? — Докато ме бе оглеждал от главата до петите, бе нацупил дебелите си устни.
Не можех да се въздържа да не го зяпна. Имаше странна развълнувана прическа, която явно бе циментирана върху главата му с огромни количества лак и гел. Бе си пуснал брада на тесни черни ивици, които пресичаха долната част на лицето му като реки на географска карта. Бе изскубал веждите си и с черен молив ги бе изрисувал, и ако не се лъжех, носът му беше напудрен.
— И това до вдругиден трябва да се впише в соаре от 1782 година? — бе попитал той.
Под „това“ явно имаше предвид мен. Докато „соаре“ явно означаваше нещо друго, въпросът бе какво.
— Ей, мисля, че Цъфналата устна току-що те обиди — се бе включил Ксемериус. — Ако се чудиш за обидна дума, която да запратиш в лицето му, с удоволствие ще изиграя за теб ролята на суфльор.