— От тези предсказания може ли изобщо нещо да се разбере?
— Напълно е възможно, в тях гъмжи от символи. Всичко е въпрос на интерпретация. — Погледна ръчния си часовник. — Имаме още време. Аз съм „За“ това да продължим уроците по танци.
— На соарето ще се танцува ли?
— По-скоро не — каза Гидиън. — Там повече ще се яде, пие и говори и… ъъъ… музицира. Гарантирано и теб ще те помолят да изсвириш или да изпееш нещо.
— Е, май трябваше да вземам уроци по пиано, вместо да се записвам с Лесли за онзи курс по хип-хоп. Но пък мога много добре да пея. Миналата година на партито на Синтия спечелих с абсолютно предимство караоке съревнованието с моя лична интерпретация на „Somewhere over the rainbow“[24]. И победих, въпреки че бях маскирана като автобусна спирка.
— Когато някой те попита, просто ще кажеш, че когато трябва да пееш пред хора, гласът ти се губи.
— Значи това мога да го кажа, но не и че съм си изкълчила крака?
— Ето слушалките. Започваме отначало — заяви и се поклони пред мен.
— А какво да правя, ако някой друг, освен теб, ме покани? — На свой ред се поклоних в отговор, тоест направих реверанс.
— Ще направиш абсолютно същото — рече Гидиън и пое ръката ми. — Но що се отнася до това, през XVIII век всички строго са се съобразявали с правилата. Не е можело да поканиш непознато момиче на танц, без преди това да си й бил представен официално.
— Освен ако тя не е правила неприлични движения с ветрилото си. — Полека-лека танцовите стъпки сякаш ми влязоха под кожата. — Всеки път, щом наклонях ветрилото си дори и на сантиметър, Джордано изпадаше в нервна криза, а Шарлот клатеше глава, сякаш е навита на пружина.
— Тя просто иска да ти помогне.
— Да, точно така. А Земята е плоска — казах сумтейки, въпреки че това едва ли беше позволено при менуета.
— Човек би си помислил, че вие двете не се харесвате особено.
Завъртяхме се с въображаемите си партньори в кръг.
Така ли? Не се харесваме?
— Мисля, че освен леля Гленда, лейди Ариста и учителите ни, никой друг не харесва Шарлот.
— Не ми се вярва.
— О, разбира се, забравих да спомена Джордано и теб. Опа, сега пък завъртях театрално очи, а това със сигурност е забранено в XVIII век.
— А може би ревнуваш малко от Шарлот?
Не можах да се въздържа и се засмях.
— Повярвай ми, ако я познаваше толкова добре, колкото мен, нямаше да задаваш такъв глупав въпрос.
— Всъщност познавам я достатъчно добре — рече тихо Гидиън и пое ръката ми.
„Да, но само откъм шоколадовата й страна“, исках да кажа, но после проумях смисъла на думите му и изведнъж наистина ме обзе дива ревност.
— Колко точно добре я познаваш? — Издърпах ръката си от неговата и я подадох на несъществуващия мъж до него.
— Бих казал, толкова добре, колкото е възможно, когато прекарваш много време с някого. — Докато минаваше покрай мен, се усмихна ехидно. — А и двамата нямахме много време за други… ъъъ… познанства.
— Разбирам. Човек се задоволява с това, което има подръка. — Не можех да издържам и секунда повече. — И? Как се целува Шарлот?
Гидиън посегна към ръката ми, която висеше във въздуха поне двайсетина сантиметра по-високо, отколкото бе редно.
— Намирам, че проявявате великолепен напредък във воденето на светски разговори, но все пак, един джентълмен никога не говори за такива неща.
— Да, щях да призная това оправдание, ако наистина беше джентълмен.
— Ако някога съм ви дал повод да сметнете държанието ми за неджентълменско, то…
— О, затваряй си устата! Каквото и да има между теб и Шарлот, то изобщо не ме интересува! Но смятам, че е много нахално от твоя страна в същото време да се забавляваш, като се… натискаш с мен.
— Натискаш? Що за некрасива дума. Ще съм ви много благодарен, ако ме осветлите за причината на вашето недоволство, като в същото време обърнете внимание на лактите си. В тази танцова стъпка те трябва да сочат надолу.
— Не е смешно — изсъсках. — Нямаше да ти позволя да ме целунеш, ако знаех, че ти и Шарлот… — О, Моцарт бе свършил и „Линкин Парк“ отново бе на ред. Това бе добре, защото напълно отговаряше на настроението ми.
— Аз и Шарлот какво?
— …сте повече от приятели.
24
Песен от мюзикъла „Магьосникът от Оз“ (1939), изпълнявана в оригинал от Джуди Гарланд (1922–1969). — Бел. ред.