— Добър ден — казах смело. — Не исках да ви прекъсвам.
— Как… как… как? — заекна първият, а вторият стисна здраво шпагата и ме зяпна нерешително.
— Шпагата не е ли малко екзотично оръжие за двайсети век? — попитах озадачено. — Какво ще правите, ако се появи някой с граната? Или с картечница?
— Тук не се появяват често хора — каза онзи с шпагата и се усмихна притеснено. — Шпагата е по-скоро традиционно оръжие, което… — Той поклати глава, сякаш за да проясни мислите си, и се изпъна в цял ръст. — Паролата?
Погледнах дланта си.
— Nam quod in iuventus non discitur, in matura aetate nescitur.[28]
— Точно така — каза онзи, който все още седеше на стълбите. — Но откъде идвате, ако мога да попитам?
— От Кралската съдебна палата. Има един много пряк път. Ако се удаде удобен случай, някой ден мога да ви го покажа. Но сега имам много важна среща с Лукас Монтроуз.
— Монтроуз? Не знам дали днес въобще е тук, в сградата — каза онзи с шпагата.
Другият добави:
— Ще ви придружим до горе, госпожице, но преди това трябва да ни се представите. За протокола.
Казах първото име, което ми дойде наум. И може би малко прибързах.
— Вайълет Пърпълплъм[29]? — повтори онзи с шпагата невярващо, докато другият зяпаше краката ми.
Вероятно дължината на полата от училищната ми униформа не съответстваше съвсем на модата от 1956 година. Все едно, ще му се наложи да го преживее.
— Да — казах леко агресивно, защото се ядосах на самата себе си. — Това не е повод за ехидни усмивки. Не всеки може да се казва Смит или Милър. А сега може ли да продължим?
Двамата мъже се спречкаха за кратко кой да ме придружи до горе, но после онзи с шпагата отстъпи и отново се разположи удобно върху стъпалата. Докато вървяхме, другият искаше да знае дали вече съм била тук. Отговорих, че вече няколко пъти съм идвала, описах колко е красива драконовата зала и обясних, че половината ми семейство са членове на ложата и тогава изведнъж мъжът реши, че си спомня да ме е виждал на последното градинско увеселение.
— Вие бяхте момичето, което сипваше лимонадата, нали? Заедно с лейди Гейнсли.
— Ъъъ… да, точно така — отвърнах и в следващия момент вече бяхме потънали в изключително забавен разговор за градинското увеселение, розите и хора, които не познавах. (Но това не ме спря да изкажа мнението си за смешната шапка на госпожа Ламот и относно факта, че точно господин Мейсън се бе хванал с една от секретарките, пфу, срамота!)
Когато минахме покрай първите прозорци, с любопитство погледнах навън — всичко ми изглеждаше много познато. Но да знам, че градът, извън стените на Темпъл, има съвсем друг облик, не като в моето време, беше някак си странно. Сякаш на мига трябваше да хукна навън и да го разгледам, за да повярвам.
На първия етаж пазителят почука на една врата. Прочетох името на дядо ми на една табелка и ме заля вълна на гордост. Действително бях успяла!
— Госпожица Пърпълплъм търси господин Монтроуз — каза пазителят през открехнатата врата.
— Благодаря ви, че ме доведохте — казах, докато се провирах покрай него в кабинета. — Ще се видим на следващото градинско увеселение.
— Да, вече нямам търпение — отвърна той, но аз вече затварях вратата под носа му.
Триумфиращо се обърнах.
— Е, сега какво ще кажеш?
— Госпожице… ъъъ… Пърпълплъм? — Мъжът зад бюрото ме гледаше ококорено.
28
Онова, което не си научил в младостта си, няма да ти е известно и като остарееш (
29
Игра на думи (от англ. violet, purple и plum са все нюанси на лилавия цвят). Ако трябва да се преведе, е нещо подобно на Теменужка Тъмновиолетова, което име буди съмнение у часовите. — Бел. ред.