— О, мила, не плачи отново! — Подаде ми кърпичка. — Наистина преувеличаваш.
— Не, не преувеличавам. Нали си спомняш как заради Макс плака цели три дни без прекъсване? — подсмръкнах аз.
— Разбира се, че си спомням. Беше едва преди половин година.
— Сега вече мога да си представя как си се чувствала тогава. И мога да разбера защо ти се искаше да умреш.
— Бях толкова глупава! През цялото време ти стоеше до мен и ми повтаряше, че Макс не си заслужава да пропилявам по него дори и една сълза, защото се бе държал като задник. И че трябва да си измия зъбите…
— Да, и през цялото време без прекъсване звучеше „The winner takes it all“[31].
— Мога да я донеса — предложи Лесли, — ако ще те накара да се почувстваш по-добре.
— Няма. Но можеш да ми подадеш японския кухненски нож, за да си направя харакири. — Отпуснах се назад в леглото си и затворих очи.
— Защо момичетата винаги драматизират толкова? — попита Ксемериус. — Веднъж момчето да не е на кеф и да гледа кисело, защото са го фраснали по главата, и за теб светът вече свършва.
— Защото не ме обича — отвърнах отчаяно.
— Не можеш да си сигурна — рече Лесли. — За съжаление при Макс бях напълно убедена, защото само половин час след като ме заряза, беше видян да се натиска в едно кино с онази Ана. Но при Гидиън случаят не е такъв. Той просто е малко… непостоянен.
— Но защо? Трябваше да видиш само как ме гледаше. Някак си с погнуса. Сякаш съм някоя… хлебарка. Направо не мога да го понеса.
— Преди малко беше стол. — Приятелката ми поклати глава. — Трябва да се съвземеш. Господин Джордж има право: здравият разум отлита, когато е замесена любовта. А сме толкова близо до постигането на решаващ пробив!
Сутринта, тъкмо Лесли бе дошла вкъщи и се бяхме разположили удобно върху леглото ми, когато на вратата ми почука господин Бърнард — нещо, което никога досега не беше правил — и остави поднос с чай на бюрото ми.
— Ободряваща напитка за младите дами.
Бях го зяпнала изумено, тъй като не можех да си спомня някога изобщо да е пристъпвал на този етаж.
— Е, тъй като наскоро попитахте, си позволих да потърся — продължи господин Бърнард и ни погледна сериозно с бухалските си очи над ръба на очилата. — Както и очаквах, я намерих.
— Какво сте намерили?
Икономът отмести салфетката от таблата и под нея се появи една книга.
— „Зеленият ездач“. Имам спомен, че я търсехте.
Лесли веднага скочи и взе книгата.
— Но аз вече разгледах книгата в библиотеката, в нея няма нищо особено… — измърмори.
Господин Бърнард й се усмихна снизходително.
— Предполагам, това се дължи на факта, че книгата, която сте видели в библиотеката, не е била собственост на лорд Монтроуз. Мисля, че е възможно този екземпляр да ви заинтригува повече.
С лек поклон той се бе оттеглил и ние веднага се нахвърлихме върху книгата. Една бележка, върху която някой бе изписал със ситен шрифт десетки числа, падна на пода. От вълнение страните на Лесли съвсем се бяха зачервили.
— О, боже, това е код! — извика тя. — Направо прекрасно! Винаги съм си мечтала за това. Сега само трябва да открием какво означава!
— Да — рече Ксемериус, който се бе провесил на корниза. — Много пъти съм го чувал. Мисля, че това е едно от онези прочути последни изречения в живота на някого…
Но на Лесли й отне по-малко от пет минути, за да схване, че числата се отнасят до отделни букви от текста.
— Първата цифра е страницата, втората посочва реда, третата — думата, а четвъртата — буквата. Виждаш ли? 14-22-6-3: това е страница четиринайсет, двайсет и втори ред, шеста дума, трета буква. — Тя поклати глава. — Колко плосък трик. Споменава се във всяка втора детска книжка. Но както и да е, според този код първата буква е „е“.
Впечатлен, Ксемериус закима.
— Слушай приятелката си.
— Не забравяй, че всичко е на живот и смърт — продължи Лесли. — Да не мислиш, че искам да загубя най-добрата си приятелка, само защото след като се е натискала с някакво си момче, вече не е в състояние да използва ума си?
— И аз това казвам! — извика Ксемериус.
— Важно е да престанеш да цивриш и вместо това да разбереш какво са открили Люси и Пол. Когато днес отново те изпратят да елапсираш в 1956 година — просто трябва да помолиш господин Джордж да те прати пак там, — ще настояваш пред дядо ти за разговор на четири очи! Що за откачена идея да отидете в кафене! И този път ще си запишеш всичко, ама всичко, което ти каже, дори и най-незначителната подробност, чуваш ли? — Тя въздъхна. — Сигурна ли си, че се казва Флорентински алианс? Никъде нищо не успях да намеря за това. Непременно трябва да хвърлим поглед на тайните записки, които графът е оставил на пазителите. Де да можеше Ксемериус да движи предмети, тогава би могъл да потърси архивите, да мине през стените и просто да прочете всичко…