— Да, натрий ми носа с моята безполезност — рече Ксемериус обидено. — Бяха ми необходими само седемстотин години, за да се примиря, че не мога да прелистя дори и една страница.
Почука се и Каролайн провря глава през вратата.
— Обядът е готов! Гуени, двете с Шарлот ще бъдете взети след един час.
Изпъшках.
— И Шарлот ли?
— Да, така каза леля Гленда. „Горката Шарлот я използват за учителка на бездарни същества“, спомена още тя.
— Не съм гладна — казах.
— Ей сега идваме. — Лесли ме ръгна в ребрата. — Хайде, Гуени. И по-късно можеш да се самосъжаляваш. Сега трябва да хапнеш нещо!
Седнах и издухах нос в кърпичката си.
— Нямам нерви да слушам ехидните коментари на леля Гленда.
— Да, но ако искаш да преживееш близкото бъдеще, ще се нуждаеш от здрави нерви. — Лесли ме издърпа на крака. — Леля ти и Шарлот ти предоставят добра възможност да се упражняваш. Ако преглътнеш обяда, от воле ще се справиш и със соарето.
— А ако не успееш, винаги можеш да си направиш харакири — рече Ксемериус.
Вместо поздрав мадам Росини ме притисна към пищния си бюст.
— Лебедова шийке! Ето те най-сетне. Колко ми липсваше!
— И вие на мен — казах откровено.
Дори самото присъствие на мадам Росини с нейната преливаща сърдечност и чудесния й френски акцент (Къде беше Гидиън да чуе как ме нарича!) ми действаше едновременно ободряващо и успокояващо. Тя беше балсам за моето наранено самочувствие.
— Ще изпаднеш във възторг, когато видиш какво съм ти ушила. Джордано почти се разплака, докато му показвах роклите ти — толкова са красиви.
— Сигурна съм.
Вероятно Джордано е щял да се разплаче, защото самият той не е можел да облече роклите. Но все пак днес се бе държал донякъде любезно, макар и само защото този път бях успяла да се справя с танците и благодарение на суфлирането на Ксемериус, знаех кой лорд е поддръжник на торите и кой на вигите (гаргойлът просто бе надничал над рамото на Шарлот в бележника й). Моята собствена легенда — Пенелъпи Мери Грей, родена през 1765 година — можех да издекламирам без грешка, включително всичките имена на починалите ми родители и то пак благодарение на демона. Само с ветрилото продължавах да съм непохватна, но Шарлот направи конструктивното предложение просто да не го използвам.
В края на учебния час Джордано ми връчи списък на думи, които в никакъв случай не трябва да използвам.
— До утре да са осмислени и научени наизуст — бе казал с носовия си глас. — В XVIII век няма автобуси, телефонни секретари, прахосмукачки, нищо не е готино, супер или яко, хората са нямали представа за деленето на атома, за кремове с колаген или за озонови дупки.
О, нима? Докато се опитвах да си представя защо, по дяволите, ще ми се прииска на някакво си соаре в XVIII век да съставям изречения, в които ще се срещат думи като телефонен секретар, озонова дупка или крем, съдържащ колаген, кимнах и казах любезно:
— Дадено.
Но в този миг Джордано бе изпискал:
— Не! Не е „дадено“! В XVIII век не съществува дадено, глупаво същество такова!
Мадам Росини стегна корсета ми отзад на гърба. Отново се изненадах колко е удобен. Когато си с него, стойката ти автоматично се изправя.
Подплатена телена конструкция бе завързана около ханша ми (предполагам, че XVIII век е бил чудно спокойно и ненапрегнато време за всички жени с широк ханш и дебело дупе), после мадам Росини навлече през главата ми една тъмночервена рокля. Тя закопча една дълга редица от кукички и копчета на гърба ми, докато през това време аз прокарвах с възхита пръсти по тежката, украсена с бродерии, коприна. Ах, колко е красива!
Мадам Росини бавно ме обиколи и върху лицето й се появи доволна усмивка.
— Очарователно. Magnifique.[32]
— Това роклята за бала ли е? — попитах.
— Не, тази рокля е за соарето. — Мадам Росини закрепи миниатюрни, перфектно изработени, копринени розички около дълбоко изрязаното деколте. Тъй като бе захапала много карфици, говореше неразбираемо през зъби. — Тогава ще можеш и да не слагаш пудра на косата си, а тъмният й цвят ще контрастира фантастично с това червено. Точно както си го представях. — Тя ми намигна закачливо. — Ще се превърнеш в сензация, лебедчето ми, n’est-ce pas[33], въпреки че не това е целта. Но какво мога да направя срещу това? — Тя закърши ръце, но с дребната й фигура с врат на костенурка, за разлика от Джордано, този жест изглеждаше много сладко. — Ти си просто една малка красавица и изобщо няма да помогне, дори и да те навлечем с безцветни дрехи. И така, лебедова шийке, готови сме. Сега идва ред на балната рокля.