Балната рокля бе светлосиня с кремава бродерия и гарнитура и ми стоеше също толкова перфектно, колкото и червената. Ако това изобщо бе възможно, имаше дори още по-сензационно деколте, а полата се развяваше на метри около мен. Мадам Росини претегли угрижено опашката ми в ръката си.
— Не съм сигурна как да го направим. С перука няма да се чувстваш много комфортно, най-вече защото ще трябва да скрием под нея огромното ти количество коса. Но пък от друга страна, косата ти е толкова тъмна, че вероятно с пудрата само ще постигнем някой грозен сив тон. Quelle catastrophe[34]! — Тя сбърчи чело. — Както и да е. В действителност по този начин ще си absolument[35] в крак с модата, но, мили боже, каква ужасна мода е било това!
За пръв път през този ден се усмихнах. Грозен тон! Ужасна мода! Да, колко вярно! Не само модата, но и Гидиън беше грозен и ужасен, а бих добавила и отвратителен, или поне така щях да гледам на него от тук насетне. (Стига!) Мадам Росини явно не забелязваше каква благодат дарява на душата ми и продължаваше да се възмущава от онова време.
— Млади момичета, които са пудрили косата си, докато е заприличвала на тази на баба им — направо ужасно! Моля те, обуй тези обувки. Имай предвид, че ще трябва да можеш да танцуваш с тях, а все още имаме достатъчно време, за да ги коригираме.
Обувките — червени, с бродерия, пасващи на червената рокля, и светлосини, със златна катарамка за балната рокля — бяха изумително удобни, въпреки че изглеждаха като взети от някой музей.
— Това са най-красивите обувки, които някога съм виждала — казах въодушевено.
— Надявам се да е така — рече мадам Росини и цялото й лице засия. — И така, ангелчето ми, готови сме. Гледай днес да си легнеш рано, защото утре ще е много вълнуващ ден.
Докато отново се напъхвах в дънките и любимия ми тъмносин пуловер, мадам Росини нагласяше роклите върху шивашките манекени без глави. После погледна към стенния часовник и сбърчи ядосано чело.
— Това неблагонадеждно момче! Трябваше да е тук още преди петнайсет минути!
Пулсът ми веднага отскочи до небесата.
— Гидиън?
Французойката кимна.
— Той не приема това тук сериозно, мисли си, че не е важно дали панталонът му стои добре. Но не е прав! Дори е от огромно значение.
„Грозен, ужасен, отвратителен“, изпробвах новата ми мантра.
На вратата се почука. Беше само тих шум, но всичките ми намерения се изпариха във въздуха. Изведнъж вече нямах търпение отново да видя Гидиън. И в същото време ужасно се страхувах от срещата ми с него. Нямаше да преживея още един такъв мрачен поглед.
— О — възкликна мадам Росини, — ето го и него. Влез!
Цялото ми тяло се скова, но влезлият през вратата не беше Гидиън, а червенокосият господин Марли. Както винаги, нервен и притеснен, той заекна:
— Трябва да отведа руб… ъъъ… госпожицата, за да елапсира.
— Добре — рекох. — Тъкмо приключихме.
Ксемериус ми се усмихваше зад адепта. Преди началото на пробата го бях изпъдила.
— Току-що прелетях през един съвсем истински вътрешен министър — каза той жизнерадостно. — Беше много яко.
— А къде е момчето? — ядосваше се мадам Росини. — Той трябваше да дойде за пробата!
Господин Марли се прокашля.
— Преди малко видях диам… господин Де Вилърс да говори с другия руб… с госпожица Шарлот. Придружаваше го и брат му.
— Това изобщо не ме интересува — отвърна бясно мадам Росини.
„За разлика от мен“, помислих си. В представите ми вече пишех есемес на Лесли, само с една-единствена дума: харакири.
— Ако веднага не се появи тук, ще се оплача от него на Великия пазител. Къде ми е телефонът?
— Съжалявам — измърмори господин Марли. Той смутено прехвърляше една черна кърпа между ръцете си. — Може ли…
— Разбира се. — С въздишка му позволих да завърже очите ми.
— За съжаление, кариеристът тук казва истината — поясни Ксемериус. — Скъпоценното камъче флиртува безобразно с братовчедка ти. Както и хубавичкият му брат. Какво толкова винаги намират момчетата в червенокосите? Мисля, че сега ще ходят заедно на кино. Но по-добре да не ти го казвам, че веднага ще се разцивриш.