Преглътнах.
— Какво лошо има, че съм пушила?
— Не си пушила ти. А и не умееш да лъжеш толкова добре, колкото си мислиш. Къде е ключът?
— Какъв ключ?
— Ключът, който господин Джордж ти е дал, за да можеш да се срещнеш с него и дядо ти през 1956 година. — Той пристъпи към мен. — Ако си достатъчно умна, си го скрила тук някъде, ако ли пък не, значи го носиш у теб. — Той се приближи до дивана, взе възглавниците и една след друга ги захвърли на пода. — Явно не е тук.
Наблюдавах го ужасена.
— Господин Джордж не ми е давал никакъв ключ. Наистина! А това с миризмата на цигари е абсолютно…
— Не бяха само цигари. Вонеше и на пури — рече той уверено. Погледът му се плъзна из помещението и се спря на натрупаните пред една от стените столове.
Отново ми стана студено и в унисон с чувствата ми крушката отново започна да премигва.
— Аз… — започнах колебливо.
— Да? — подкани ме Гидиън подчертано любезно. — Пушила си и пура? В допълнение към цигарите „Лъки Страйк“? Това ли искаше да ми кажеш?
Замълчах.
Гидиън се наведе и освети мястото под дивана с фенерчето.
— Господин Джордж на бележка ли ти написа паролата, или я научи наизуст? И как на връщане отново си минала покрай церберския часови, без да го е споменал в протокола?
— За какво, по дяволите, говориш? — Трябваше да прозвучи възмутено, но се получи боязливо.
— Вайълет Пърпълплъм, какво странно име, не смяташ ли? Да си го чувала? — Гидиън отново се бе изправил и ме погледна.
Не, желето не беше подходящото сравнение за цвета на очите му. По-скоро сега те искряха в отровно зелено.
Бавно поклатих глава.
— Странно. При положение че тя е приятелка на семейството ти. Когато случайно споменах това име пред Шарлот, тя каза, че добрата госпожа Пърпълплъм винаги ви изпраща за Коледа боцкащи шалове.
О! Проклетата Шарлот! Не можеше ли поне веднъж да държи устата си затворена?
— Не, това не е вярно — възразих предизвикателно. — Само тези за Шарлот боцкат. Нашите винаги са много меки.
Гидиън се подпря на дивана и скръсти ръце пред гърдите си. Фенерът осветяваше тавана, където крушката продължаваше нервно да примигва.
— За последен път питам. Къде е ключът, Гуендолин?
— Кълна се, че господин Джордж не ми е давал никакъв ключ — казах, опитвайки се отчаяно, доколкото е възможно, да огранича катастрофата. — Той няма нищо общо с това.
— Така ли? Както вече казах, не смятам, че можеш да лъжеш добре. — Той освети столовете с фенера. — На твое място щях да скрия ключа в някоя от тапицериите.
Добре. Нека си претърсва тапицериите. Така поне щеше да има с какво да се занимава, докато настанеше време да се връщаме обратно. Едва ли оставаше още много дотогава.
— От друга страна… — Гидиън насочи фенера така, че снопът светлина се озова право върху лицето ми. — От друга страна, това би било сизифов труд[36].
Дръпнах се крачка встрани и изсъсках ядосано:
— Престани!
— Но човек не трябва да съди по себе си за другите — продължи Гидиън. На трепкащата светлина очите му ставаха все по-тъмни и изведнъж той започна да ме плаши. — Може би ключът е просто в джоба ти. Дай ми го! — Той протегна ръка.
— Нямам никакъв ключ, по дяволите!
Гидиън бавно пристъпи към мен.
— Ако бях на твое място, щях да го дам доброволно. Но както казах, човек не трябва да съди по себе си за другите. — В този миг крушката окончателно издъхна. Гидиън застана точно пред мен, фенерът му осветяваше една от стените. Като се изключеше тази светлина, беше тъмно като в рог. — И така…
— Да не си се приближил повече! — Направих няколко крачки назад, докато гърбът ми се удари в стената. Само до вчера отчаяно копнеех за близостта му. Ала сега имах чувството, сякаш съм с непознат. Изведнъж ужасно се разгневих. — Какво ти става? — изсъсках. — Нищо лошо не съм ти направила! Не разбирам как един ден можеш да ме целуваш, а на следващия да ме мразиш. Защо? — Очите ми се напълниха със сълзи толкова бързо, че не успях да ги възпра и те започнаха да се стичат по страните ми. Добре, че не можеше да ги види в тъмното.
— Вероятно, защото не обичам да ме лъжат. — Въпреки предупреждението ми, Гидиън се приближи още повече и този път нямаше накъде да отстъпя. — Особено момичета, които един ден ми се хвърлят на врата, а на следващия стоят безучастно и оставят да ме пребият.
— За какво говориш?
— Видях те, Гуендолин.
36
В древногръцката митология Сизиф е строител и цар на Коринт, който след смъртта си е осъден да търкаля по стръмен склон огромен камък и едва избутал го до горе, той отново падал. Оттам идва изразът „сизифов труд“, използва се в смисъл на безполезен труд, безсмислено усилие. — Бел. прев.