Гидиън най-сетне пусна ръката ми.
— Аз ще тръгна пръв.
Свещеникът отвори широко уста от почуда, когато видя как Гидиън просто изчезна във водовъртеж от искряща бяла светлина.
— Гуендолин… — Докато Фолк взимаше ръката ми и поставяше пръста ми в хронографа, ми се усмихна окуражаващо. — Ще се видим отново точно след четири часа.
— Дано — измърморих и в този миг иглата прониза плътта ми, помещението се изпълни с червена светлина и аз затворих очи.
Когато отново ги отворих, залитнах леко и някой ме хвана за рамото.
— Всичко е наред — прошепна Гидиън в ухото ми.
Почти нищо не се виждаше. Само една-единствена свещ осветяваше пространството около олтара. Останалата част от църквата тънеше в зловеща тъмнина.
— Bienvenue[43]! — чу се дрезгав глас от същата тази тъмнина и въпреки че го очаквах, трепнах уплашено.
Мъжка фигура се отдели от една колона и на светлината от свещта разпознах бледото лице на Ракоци, приятеля на графа. Както и при първата ни среща, ми напомни на вампир — в черните му очи липсваше всякакъв блясък и на слабата светлина още повече приличаха на зловещи черни дупки.
— Мосю Ракоци — поздрави го Гидиън на френски и любезно се поклони. — Радвам се да ви видя. Вече се познавате с придружителката ми.
— Разбира се. За тази вечер, мадмоазел Грей. За мен е истинско удоволствие. — Ракоци се поклони на свой ред.
— Ъъъ, tres[44]… — промърморих. — Много ми е приятно — преминах на английски. Човек никога не знае какво може неволно да изтърси на чужд език, особено когато е „на Вие“ с него.
— Моите хора и аз ще ви придружим до къщата на лорд Бромптън — рече той.
За мой ужас, въпросните мъже не се виждаха, но когато последвахме Ракоци през църквата към вратата, можех да ги чуя как дишат и се движат в тъмното. Отвън на улицата също не можах да видя никого, въпреки че се огледах множество пъти. Беше студено и ръмеше ситен дъждец. Ако уличните лампи вече съществуваха, тогава на тази улица всички бяха счупени. Беше толкова тъмно, че дори не можех да видя добре лицето на Гидиън, който вървеше до мен. Струваше ми се, сякаш сенките навсякъде около нас оживяваха, дишаха и тихо подрънкваха. Вкопчих се в ръката му. Само да е посмял да ме пусне сега!
— Това са моите хора — прошепна Ракоци. — Добри, изпитани в битка, мъже от народа на куруците. На връщане също ще осигурим безопасността ви и ще ви ескортираме.
Колко успокояващо.
Домът на лорд Бромптън не беше далеч и колкото повече се приближавахме, толкова повече се разведряваше обстановката. Господарската къща на „Уишор Стрийт“ бе ярко осветена и създаваше впечатление за уют.
Хората на Ракоци останаха скрити в сенките. Той сам ни придружи до къщата, където в голямото преддверие помпозно стълбище с вити перила водеше до първия етаж и където ни очакваше лично лорд Бромптън. Беше точно толкова дебел, колкото си го спомнях, а от светлината на многото свещи мазното му лице бе лъснало.
С изключение на лорда и четирима лакеи, преддверието беше празно. Прислужниците, старателно строени в редица до една врата, очакваха по-нататъшни заповеди. Предварително обявеното общество никакво не се виждаше, но до слуха ми достигаха глъчка и отделни акорди на мелодия.
Докато Ракоци се оттегляше с поклон, ми се изясни защо лорд Бромптън ни посрещаше лично тук, преди някой друг да ни е видял. Увери ни колко е радостен да ни види и колко се е наслаждавал на първата ни среща, но че „хм… хм…“ ще е по-добре точно тази среща да не се споменава пред жена му.
— Просто за да предотвратим евентуални недоразумения — рече той, като през цялото време намигаше, сякаш му бе влязло нещо в окото и поне три пъти целуна ръката ми. — Графът ме увери, че произхождате от едно от най-добрите семейства в Англия. Надявам се да ми простите безочливите думи по време на забавния ни разговор за двайсет и първи век и абсурдното ми предположение, че може да сте актриса. — Отново намигна пресилено.
— Сигурно и ние имаме вина за това — рече Гидиън. — Графът направи всичко възможно, за да ви заблуди. И тъй като сега сме сами, можем да кажем, че той е един чудноват стар господин, нали? Двамата с доведената ми сестра вече сме свикнали с шегите му, но ако не го познавате толкова добре, общуването с него може да ви се стори малко странно. — Той свали шала ми и го подаде на един от лакеите. — Е, както и да е. Чухме, че салонът ви разполага с отлично пиано и чудесна акустика. Във всеки случай много се зарадвахме на поканата на лейди Бромптън.