Лорд Бромптън се отнесе за миг, зяпайки деколтето ми, а после рече:
— Тя ще бъде очарована да се запознае с вас. Елате! Всички други гости вече пристигнаха. — Той ми подаде ръка. — Госпожице Грей?
— Милорд… — Погледнах към Гидиън и той ми се усмихна окуражително, докато ни следваше към салона, който се достигаше директно от преддверието през една двукрила летяща врата.
Под „салон“ си представях нещо като всекидневна, но помещението, в което сега пристъпихме, почти можеше да се сравни с нашата бална зала вкъщи. До една от стените гореше силен огън в голяма камина, а пред прозорците с тежки завеси стоеше един спинет[45]. Погледът ми се плъзна по изящни масички с извити крачета, дивани с цветни десени и столове с позлатени странични облегалки. Всичко това се осветяваше от стотици свещи, които висяха и стояха навсякъде и придаваха на помещението чудесен магически блясък, който за миг ме остави без думи от възторг. За съжаление, свещите осветяваха и множество непознати хора и удивлението ми (в главата ми прозвуча предупреждението на Джордано и стиснах здраво устни да не би по невнимание да зяпна широко) сега отново се примеси със страх. И това трябваше да е малка, вечерна сбирка в тесен кръг? Тогава как ли изглеждаше един бал?
Не успях да си съставя по-цялостна представа, защото Гидиън ме повлече безжалостно към навалицата. Множество погледи ни наблюдаваха с любопитство, а миг по-късно към нас забърза дребна, закръглена жена, която се оказа лейди Бромптън. Тя носеше обточена с коприна светлокафява рокля, а косата й бе погребана под обемиста перука, която, като се имаха предвид многото свещи тук, изглеждаше ужасно пожароопасна. Домакинята ни имаше мила усмивка и ни посрещна сърдечно. Автоматично приклекнах в реверанс, докато Гидиън използва възможността да ме остави сама, по-точно казано, остави се лорд Бромптън да го отведе нататък. Преди да успея да реша дали трябва да се разсърдя, лейди Бромптън вече ме бе увлякла в разговор. За щастие, точно в подходящия момент ми хрумна името на селището, в което аз — или по-точно казано Пенелъпи Грей — живея. Окуражена от въодушевеното й кимане, уверих домакинята ми, че макар животът там да е мирен и спокоен, липсват светски развлечения, които тук, в Лондон, със сигурност ще ме покорят.
— Няма да мислите така, ако на Геновева Феърфакс й се отдаде възможност да изнесе целият си репертоар на пианото. — Една дама с жълта като иглика рокля се бе приближила до нас. — Дори напротив, сигурна съм, че ще закопнеете за развлеченията на провинциалния живот.
— Шшт — рече лейди Бромптън, смеейки се. — Не е прилично да се говори така, Джорджиана. — Усмихвайки ми се така заговорнически, изведнъж тя ми се стори доста млада. Как ли бе попаднала на този дебел дъртак?
— Може и да е невъзпитано, но е истина! — Дамата в жълто (дори на светлината на свещите цветът бе толкова неудачен!) ми сподели, снишила глас, че съпругът й бил заспал на последното соаре и започнал силно да хърка.
— Днес това няма да се случи — увери я лейди Бромптън. — На гости ни е чудесният, мистериозен граф Сен Жермен, който по-късно ще ни ощастливи със свиренето си на цигулка. А Лавиния няма търпение да ни попее в дует с нашия господин Мърчант.
— Но за целта трябва добре да го почерпиш с вино — каза дамата в жълто и ми се усмихна широко, като показа съвсем открито зъбите си. Усмихнах й се също толкова широко в отговор. Ха! Знаех си. Джордано не бе нищо повече от един гаден надувко!
И някак си всички бяха много по-отпуснати, отколкото очаквах.
— Всичко е въпрос на баланс — въздъхна лейди Бромптън и перуката й леко потрепери. — Прекалено малко вино и той няма да пее, прекалено много и той ще пее неприлични моряшки песни. Познавате ли граф Сен Жермен, скъпа моя?
Веднага станах отново сериозна и неволно се огледах.
— Бях му представена преди няколко дни — отвърнах и потиснах тракането на зъбите ми. — Моят доведен брат… се познава с него.
Погледът ми се насочи към Гидиън, който стоеше в близост до камината и тъкмо разговаряше с дребна млада жена, облечена с впечатляващо красива зелена рокля. Двамата изглеждаха като отдавнашни познати. Дори и тя се смееше така, че зъбите й можеха да се видят. Бяха красиви зъби, а не загнили остатъци, както твърдеше Джордано.
— Графът не е ли просто невероятен? Когато разказва, мога да го слушам с часове — каза дамата в жълто, след като ми обясни, че е братовчедка на домакинята. — Най-много ми харесват историите от Франция!