— За всичко си има първи път — обори доводите му лордът и ме дръпна напред. — Все пак тук сме между свои. Не ни разваляйте удоволствието.
— Точно така. Не ни разваляй удоволствието — казах и се отскубнах от хватката на Гидиън. — Случайно да ти се намира четка за коса? Просто пея по-добре, когато държа четка в ръка.
Спътникът ми изглеждаше отчаян.
— В никакъв случай — отсече той и ни последва с лорд Бромптън до пианото. Зад нас чувах как графът тихо се смее.
— Гуен… — изсъска Гидиън. — Моля те, престани с тези глупости!
— Пенелъпи — поправих го, изпразних чашата с пунша на един дъх и му я подадох. — Как мислиш, ще им хареса ли „Over the rainbow“? Или — в този момент се разкисках — „Hallelujah“?
Той изпъшка.
— Наистина не можеш да го направиш. Върни се обратно с мен.
— Не, прекалено е модерно, нали? Да видим…
В мислите си прехвърлях цялата си плейлиста, докато лорд Бромптън гръмко ме представяше. Господин Мърчант, опипвачът на гърди, дойде при нас.
— Нуждае ли се дамата от компетентен съпровод на пианото? — попита той.
— Не, дамата се нуждае… от нещо съвсем различно — отвърна Гидиън и се свлече върху столчето пред пианото. — Моля те, Гуен…
— Пен. Знам, какво ще пея. „Don’t cry for me, Argentina“[50]. Знам целия текст, а и мюзикълите са вечни, не смяташ ли? Но може би не са чували за Аржентина…
— Не искаш да се изложиш пред толкова много хора, нали?
Опитът му да ме накара да се изплаша беше сладък, но при тези обстоятелства — напразен.
— Чуй сега — прошепнах му поверително. — Тези хора изобщо не ме притесняват. Първо, защото са мъртви от двеста години, и второ, всички са в чудесно настроение и пияни. Освен теб, разбира се.
Изпъшквайки, Гидиън подпря челото си с ръка и лакътят му удари няколко клавиша на пианото, издавайки поредица от тонове.
— Знаете ли… ъъъ… знаете ли случайно „Memory“? От „Котките“[51]? — попитах господин Мърчант.
— О, не, искрено съжалявам — отвърна той.
— Няма нищо, тогава ще пея акапелно[52] — казах уверено и се обърнах към публиката. — Песента се казва „Memory“ и се разказва за… една котка, страдаща от любовна мъка. Но по принцип се отнася и за хора, реално погледнато.
Гидиън отново бе вдигнал глава и ме гледаше невярващо.
— Моля те… — повтори още веднъж той.
— Няма да разкажем за това на никого — предложих. — Става ли? Това ще си остане наша тайна.
— Моментът настъпи! Сега великолепната, неповторима и чудно красива госпожица Грей ще пее за нас! — извика лорд Бромптън. — За първи път пред публика!
Би трябвало да съм развълнувана, защото разговорите секнаха и всички погледи се насочиха към мен, но не бях. Ах, колко божествен беше този пунш! Непременно трябваше да поискам рецептата.
Какво точно исках да пея?
Гидиън възпроизведе няколко тона на спинета и аз веднага разпознах мелодията. „Memory“ Да, точно така. Усмихнах му се с благодарност. Колко мило от негова страна да се включи в представлението. Поех си дълбоко въздух. При тази песен първият тон беше изключително важен. Ако го прецакаш, спокойно можеш да спреш да пееш. Стихът трябваше да се изпее кристално ясно и в същото време ненатрапчиво да изпълни залата. Зарадвах се, защото успях да го докарам като Барбара Стрейзънд.
Я виж ти! Явно Гидиън умееше да свири и на пиано. И никак не бе зле. О, боже, ако вече не бях така ужасно влюбена в него, то сега със сигурност щях да се влюбя. Дори не му се налагаше да гледа клавишите, а се взираше единствено в мен. И изглеждаше леко изумен, като някой, който току-що е направил смайващо откритие.
Пеех само за него. Залата имаше страхотна акустика, звучеше почти така, сякаш пеех с микрофон. А може би се дължеше на факта, че всички бяха напълно утихнали.
Беше много по-хубаво, отколкото да играя на СингСтар. Бе наистина, наистина невероятно. И макар да бе само един прекрасен сън — който бащата на Синтия всеки момент щеше да прекъсне, като влезе в стаята и излее върху нас яда си — този миг просто си струваше.
И отново никой не би ми повярвал.
50
Песен на Джули Ковингтън от мюзикъла „Евита“, който разказва за живота на аржентинката Ева Перон (1919–1952). — Бел. ред.