— Той ще живее в моя вигвам като мой роден син. Имат ли моите братя други желания?
— Не. В отплата за твоята добрина ще ти кажа, че отсега нататък ще мислим за теб и за твоята изгода. Ще се промъкнем тайно до могольоните и ще направим всичко, което ще е в твоя полза.
— Хвала на добрия Маниту, че ме доведе дотук, да се срещна с вас. Той ще нареди да стане така, че много скоро очите ми пак да се порадват на вашите лица. Хау!
Когато узна, че нихорасите ще го вземат със себе си, старият Мелтън направи страшно учудена физиономия, ала както изглеждаше, тази промяна не му беше неприятна. От нас не можеше да очаква никаква милост, а нихорасите не бяха видели нищо лошо от него. Може би нямаше да го охраняват толкова строго. Или пък щеше да успее да ги убеди в невинността си. Не беше изключено сред тях да се намери някой, който, ако му обещаеше нещо примамливо, можеше да се подлъже да му помогне да избяга. Ето защо, когато отново го вързаха върху коня, на лицето му се беше изписало кажи-речи доволно изражение. Но ние бяхме убедени, че нихорасите щяха да оправдаят нашето доверие. За тях щеше да е голям позор, ако после при въпроса ни къде е пленникът, се окажеше, че не са в състояние да ни го върнат. При тях той щеше да е на по-сигурно място, отколкото при нас, въпреки че тръгваше с нихорасите далеч по-охотно от нашия приятел Фогел.
Когато разбра, че тук ще се раздели с нас, младият човек използва цялото си красноречие, за да ни разубеди. Напразно му говорех за опасностите, които ни очакваха. Дори ни се разсърди, защото смятахме, че не е в състояние да ги посрещне. Заплаши ни, че и срещу волята ни ще язди подир нас. Най-сетне ми хрумна една спасителна мисъл. Казах му, че някой от нас непременно трябва да остане при Мелтън и да не го изпуска из очи, понеже все пак не можем напълно да се доверим на нихорасите. Фогел се почувства като човек, получил много важна и почетна задача, и склони макар за малко да се раздели с нас. Сбогуването ни бе кратко, но сърдечно. Индианците изчезнаха с Мелтън в гората, а ние тримата — Винету, Емъри и аз, смушихме конете да излязат на равнината, през която бяха дошли нихорасите.
С нас вече нямаше човек, на когото да не можем да разчитаме или пък чиито кон да не е сигурен. Полетяхме като вихрушка по тревистата равнина и имахме всички изгледи да стигнем целта си още същата вечер.
Най-прекият път бе този, по който бяха яздили нихорасите. Необходимо беше само да следваме тяхната диря, която впрочем по-късно изчезна, понеже в близост до неприятеля те си бяха дали труд да не оставят следи. И когато вече се канеше да се свечери, ние можехме да се похвалим с много добро постижение, защото от раздялата ни с Бързата стрела бяхме оставили зад гърба си поне седем немски мили. Почнахме да се оглеждаме за някое място, подходящо за бивак. В ляво от нас се издигаше хълм. Оттам започваше дълга редица от храсти, която се губеше в далечината. Това ни даваше основание да заключим, че там имаше поток. Насочихме конете към това възвишение, после завихме около него и видяхме пред себе си гъсталак, откъдето… проехтя заплашителен глас:
— Спрете, мешърс! Ако някой позволи на коня си да направи и една крачка, ще получи куршум!
Това не беше шега работа. Човекът, който ни извика, не се виждаше. Беше се скрил в храсталака. А може би не беше сам. И така, спряхме. По говора му личеше, че е бял, и то не от испански произход.
— Къде всъщност се намира строгият господар и собственик на това място? — попитах аз.
— Тук, зад дивите череши, между чиито клони наднича дулото на карабината ми — дойде в отговор.
— Сър, защо ни заплашваш с куршумите си?
— Защото искам да ви държа по-далеч от себе си, докато разбера дали сте негодници или сте джентълмени.
— Естествено че сме джентълмени, драги ми мастър.
— Това може да го каже и всеки мерзавец. Легитимирайте се както подобава!
— С какво? Да не си мислиш, че тук всеки се разхожда наоколо с кръщелното си свидетелство, или пък с паспорта си за имунизация?
— Никой не ви иска подобно нещо. Кажете ми само имената си! Кой е червенокожият мастър, който язди с теб?
— Винету, вождът на апачите. А мен обикновено ме наричат Олд Шетърхенд.
— Heigh-day![11] Винету и Поразяващата ръка! Каква среща! Ей сега идвам, ей сега!
Гъстите клони на дивите череши се раздвижиха и оттам излезе един много висок и кльощав човек, чиито дрехи висяха на парцали по тялото му. Не носеше шапка, а в ръката си държеше дебела тояга. Ако тази личност се мернеше нейде по пътищата в Германия, сигурно щяха да го арестуват като скитник.