— Спрете тук! Заемете позиция и не пропускайте никого! — подвикнах назад. Тези думи бяха отправени към следващите пощенската кола нихораси. Шестимата ездачи на предните коне незабавно изпълниха другата ми заповед:
— Продължавайте! Карайте през тях!
И се втурнахме напред! Врязахме се в обърканата тълпа на могольоните и я разделихме. Започнахме да си пробиваме път. Действително разчитах на слисването на тези индианци, но изобщо не мислех за възможно един от тях да не вдигне срещу нас оръжие, за да се защити. С рев и крясъци те отстъпваха наляво и надясно, пропускайки колата да мине, без даже да се опитат да я спрат. А колко лесно нашите подплашени и обезумели коне можеха да кривнат към края на платото и да ни повлекат в бездната! Ала шестимата нихораси се оказаха толкова добри ездачи, че успяха да подчинят животните на волята си.
По този начин ние се вклинихме дълбоко в гъстата Тълпа на неприятеля, която зад гърба ни пак се сливаше в едно. Не ме беше грижа за могольоните, непрекъснато продължавах да шибам моите коне. Един от неприятелите се изправи на стремената си точно срещу мен и ме зяпна с широко отворените си очи. Изненадата беше сковала и неговите движения. Познавах го, бях го виждал при Бялата вода, когато скрит в потока, подслушвах съвещанието на могольоните. Този човек беше Силния вятър.
— Наляво през платото! Карайте нататък към скалите! — извиках на моите шестима ездачи.
С десницата си бързо метнах юздите на желязната кука, която служеше именно за тази цел, грабнах с лявата си ръка карабината «Хенри» и в момента, когато колата направи рязък завой наляво, скочих от високата капра. Приземих се не само на крака, но и на ръце, ала светкавично се изправих, мигновено се озовах при вожда, сграбчих юздите на неговия жребец и с рязко движение тласнах главата му нагоре и го накарах да се изправи на задните си крака. Последва енергичен скок и когато конят стъпи здраво на земята и с четирите си крака, аз седях вече зад вожда върху гърба на животното, което се понесе вихрено напред, следвайки колата.
Вождът не беше очаквал подобно нападение, но все пак прояви достатъчно присъствие на духа да сграбчи дръжката на ножа си. Беше изпуснал пушката си. Опита се с удари назад да ме прободе, ала това не му се удаде. За да освободя ръцете си, аз преметнах карабината «Хенри» през рамо, и с такава сила го стиснах за врата с всичките си десет пръста, че той изпусна ножа, а после безпомощно размаха във въздуха и двете си ръце. Дъхът му секна.
От мига, когато се появих на платото с колата, до този момент сигурно не беше изминала повече от една минута. Зад гърба ми могольоните яростно ревяха, загдето бях отвлякъл техния вожд. От гората, както и откъм високите скали, се разнасяха радостните крясъци на нихорасите, но самият аз не бях кой знае колко радостен. От една страна, трябваше здраво да стискам врата на вожда. От друга — карабината ми висеше хлабаво на ремъка си и ме удряше през ушите. Конят пък съвсем беше побеснял. Започна да подскача лудо. Искаше да ни хвърли на земята, а аз нямах никаква власт над него, защото вождът беше изпуснал юздите. Те се влачеха съвсем безполезни, а аз седях назад, почти върху задницата на животното и краката ми не достигаха до стремената. Това беше истинска циркова езда, само че далеч по-трудна и по-опасна от ездата, която може да се види на манежа. Просто нямаше друг начин, налагаше се да хвърля вожда на земята, за да си освободя ръцете. Дано не си счупеше врата. Той бе изпуснал от контрол стремената и юздите. Започнах да го дърпам на една страна и положих големи усилия да прехвърля и другия му крак, понеже исках да го спусна на земята. Ала това мое човеколюбиво намерение има лоши последици. Вождът беше изпаднал в безсъзнание и се беше отпуснал тежко в десницата ми и когато се наведох малко напред, за да се опитам с другата си ръка да повдигна левия му крак, конят, още повече подплашен от това необичайно движение, направи мощен скок встрани, след което и двамата изхвръкнахме от седлото и се озовахме на твърдата като камък майка земя.
Няколко секунди останах да лежа неподвижно като вожда. После направих опит да се надигна. Имах чувството, сякаш бях подет от крилата на някоя вятърна мелница и бях запокитен през цял Елберфелд и Бармен.[15] В главата ми жужаха поне двайсетина разлютени кошера, а пред очите ми блещукаха толкова много северни сияния, колкото могат да се видят на север в Лапландия за десет години. В момента ми се струваше, че всичките ми кости са изпотрошени.