— Сър Емъри ни очаква горе. Ако не се върнем, той ще ни измъкне оттук.
— Ами ако надхитрят и него?
— Тогава ще ни остане пътят през водата.
— Каква вода?
— Не знаете ли, че по средата на галерията, минаваща под този под, има вода?
— Не.
— Изглежда тази вода е свързана с реката. Даже предполагаме, че преди малко Джонатан Мелтън е офейкал тъкмо по този път.
— И кога горе-долу е станало това?
— Преди малко повече от час.
— Аха, приблизително по това време забелязах отгоре да се спуска някаква светлина и чух разговор. Не можах да разбера отделните думи, а още по-малко пък успях да различа хората. Стори ми се, че бяха двама. Те стигнаха до средата на галерията, където светлината малко се позабави, преди отново да се отдалечи и да изчезне.
— Била е Юдит заедно с Джонатан Мелтън. Той ни се изплъзна. Това е лошо, но всъщност е и цяло щастие за нас, защото така намерихме изход оттук. Изобщо няма да чакаме забавянето ни да направи впечатление на сър Емъри, а веднага ще тръгнем по водния път. Засега все още имаме достатъчно газ в лампата, а по-късно ще продължим на тъмно. Моят брат Винету съгласен ли е с мен?
Апачът бе на същото мнение, а за двама ни волята на мастер Фогел не беше от значение. На Винету и на мен ни беше съвсем безразлично, че ще се поизмокрим, а Фогел бе принуден волю-неволю да се примири с това малко неудобство. И така, върнахме се към средата на галерията и махнахме дърветата. След като събухме обувките си и се погрижихме револверите и останалите вещи, които не биваше да се мокрят, да останат сухи, ние навлязохме във водата, която ми стигна до гърдите.
В този случай нямаше как да не се сетя за някои предишни приключения, които макар да приличаха на сегашното, бяха къде-къде по-опасни. За да измъкна от харема една похитена девойка на времето в Египет, аз бях проникнал в канала, който от Нил под земята водеше в двора на въпросния богаташки дом с харема. Успях да мина през канала само след като разбих една здрава дървена решетка, а после успях да изкъртя и една преграда от много дебела и яка надупчена ламарина. И по време на тази работа се намирах изцяло под вода. Може би половин секунда ме делеше от смъртта — от задушаване или от удавяне. Подобно приключение бях преживял в Севера на Съединените щати — мястото бе обкръжено от всички страни от враждебно настроени индианци. Колко далеч по-безопасно беше сегашното ни положение![7]
Вървях начело с лампата в ръка. Бяхме принудени леко да се навеждаме, за да не си удряме главите в свода. Преди колко ли стотици години е бил изграден този канал! Беше облицован с особен вид тухли, които се бяха запазили доста добре. Въздухът беше лош, но все пак не чак дотам, че да затруднява дишането ни. Ако не се лъжех в изчисленията си, водата на канала минаваше през теснината между скалите и излизаше навън, вливайки се в реката. Следователно би трябвало да минем под пътя, по който Емъри бе влязъл в котловината, за да стигне до пуеблото.
Пътят ни съвсем не беше кратък. Най-сетне забелязахме, че с всяка крачка въздухът започна да става все по-чист, докато най-сетне светлината от нашата лампа падна върху гъсти клонаци, провиснали точно пред мен. След като я изгасих, разтворих гъсталака, направих още две-три крачки напред и се озовах в реката, чиято вода беше толкова дълбока, колкото и водата в канала. Споменатите клони бяха на някакво пълзящо растение, което напълно закриваше устието на канала.
Винету и Фогел ме последваха на открито, после изкачихме речния бряг и се озовахме в каньона на Флухо бланко, и то близо до теснината между скалите.
— Мелтън също е излязъл оттук — тихо подхвърли Винету. — Мисли ли моят брат, че той все още се намира нейде наблизо?
— Не. Несъмнено е офейкал. Не се е бавил нито секунда.
— Сигурно нашият брат Емъри не е внимавал добре, иначе нямаше как да не го види или чуе.
— По-скоро мисля, че когато Мелтън се е измъкнал тук от канала, Емъри е бил вече при нас в пуеблото.
Огънят, който бе поддържан от англичанина пред теснината, беше угаснал. Ние прегазихме през пепелта му и навлязохме между скалите. На другия край гореше огънят на юмите, чиито пламъци Емъри беше прескочил. Не ни оставаше нищо друго освен да рискуваме със същия скок. Аз пръв се озовах отвъд огъня, като същевременно съборих на земята двама-трима индианци, насядали край него. Юмите изплашено скочиха на крака и смаяно ме зяпнаха. Ето че тогава изникна и Винету. Не можеха да си обяснят загадъчното ни появяване. Те знаеха, че сме горе в пуеблото, а сега най-изненадващо, като изстреляни от тетивата на лък, ние бяхме прелетели над огъня и бяхме влезли в котловината. Червенокожите само ококориха очи, а от смайване дори и не извикаха.