— Да, ето ме, вижте! Но хайде, елате!
— Какво ще… ще…?
— Какво ще правите ли? Ще трябва да седите до нас докато стрелят по нас. Хайде, вървете при огъня!
Тъй като говорех високо, Винету се събуди и скочи на крака. Хванах Юдит отзад за якичката на блузата й и я побутнах да върви напред.
— Уф! — учудено възкликна апачът. — Това е онази скуоу!
— С нея са и юмите, които се канят да ни избият — обясних им аз, като същевременно принудих еврейката да седне на земята до огъня.
— Емъри и Фогел също се събудиха. Старият Мелтън навярно изобщо не беше заспивал. Изплашеният му поглед се втренчи в неговата злополучна избавителка.
— Ха, кого виждам? — попита англичанинът, разтривайки очи. — това е пак нашата прелестна Юдит! Нима все още сърце не й дава да се раздели с нас?
С кратки думи обясних какво е положението, донесох събраните отпреди съчки, за да разпалим по-буен огън, а след това довлякох и изпадналия в безсъзнание индианец.
— Юмите засега няма да дойдат — подхвърлих аз. — Сега въпросът е ние какво ще правим.
— Да, какво? И особено какво ще правим с тази фуста, с тази дива кръвожадна котка! Ще трябва да изрежем ноктите й.
— Какво ще каже моят брат? — попитах апача.
— Нищо — отвърна той. — Винету наистина не знае какво да каже за една такава скуоу. Би трябвало да бъде убита, тъй както се смазва отровна змия!
— Не това! — обадих се аз. — Въпреки всичко тя е жена. Ще я пуснем да си върви. Вече знаем как стоят нещата и ще тръгнем на път.
— Не те разбирам — подхвърли Емъри. — Какво ще стане с юмите? Няма ли да им дадем един добър урок?
— На тях няма да им помогнат никакви уроци. Губим време. Вържете Мелтън върху коня му!
— Ами тази @доня, дето се нарича «дама»? Не е за вярване, че въпреки нейните…
— Почакай малко! Първо качете Мелтън на седлото и ми доведете коня!
— Аха, хмм!
Успокои го това, че останах при Юдит, от което си направи извода, че все пак тя нямаше да се отърве без никакво наказание. Взех половината ласо, останало след като Юдит го преряза, и с него здраво вързах ръцете й за тялото, преметнах моите пушки през рамо и възседнах коня си. После помолих моите спътници:
— Тъй, а я сега ми подайте добрата ни приятелка! Понеже толкова обича нашата компания, ще я взема за малко в прегръдките си.
Емъри и Винету я хванаха, за да я вдигнат, но тогава тя започна да крещи с все сила. Поех я и я сложих напречно на коня. Другите също се метнаха на седлата. Винету улови юздите на Мелтъновия жребец и тръгнахме първо покрай каменната стена, а после и през откритата равнина, над която с рев се носеше силният вятър. Цялото небе беше покрито с гъсти облаци. Беше непрогледна нощ, ала нали Винету ни беше водач — можехме да разчитаме на него.
Юдит не можеше да си движи ръцете и лежеше неподвижно пред мен като чувал с картофи. Мълчеше скована от страх, защото не знаеше какво сме решили да правим с нея. На Емъри и Фогел не им беше ясно защо я бях взел с нас. Апачът, който винаги ме разбираше, и в този случай показа, че умее да разгадава намеренията ми.
— Ще се отклоним, нали? — попита ме той кратко. — Докато тя вече няма да може да се ориентира.
— Да, и няма да вижда планинското възвишение.
— Хау!
Въпреки мрака забелязах, че той се отклони от посоката, в която яздехме, откакто бяхме оставили зад гърба си долината на Флухо бланко.
Беше може би към четири часа призори, но денят се развидели малко по-късно, отколкото можеше да се очаква в този годишен сезон. Когато се съмна, бяхме изминали значително повече от една немска миля.[10] Все още се намирахме на платото. Вляво от нас, тоест в южна посока, се виждаше гора, която се простираше много надалеч и се губеше на западния хоризонт като тясна тъмна ивица. Яздихме на юг, докато се добрахме до гората. Там спряхме. Спуснах Юдит на земята, а после скочих от седлото и аз, за да я освободя от половината ласо. Забила поглед в земята, тя не обели нито дума.
— Сеньора, знаете ли къде се намирате? — попитах я аз. Тя не ми отговори.
— Вярно, разбрахме с какво удоволствие прекарвате времето си с нас — продължих аз, — но за съжаление ни се налага да се откажем от по-нататъшното ви присъствие. Сбогом!
Метнах се на седлото и продължихме в тръс. Когато след няколко минути се обърнахме, за да видим какво прави, жената все още стоеше на същото място.
— Тя не знае къде се намира — обади се Емъри.
— Точно това ми беше целта — отвърнах му аз.
— Дали ще се оправи?
— Може би. Но ако е умна, ще си остане там, където е. Нейните юми ще тръгнат да я търсят, естествено най-напред в посока на планините Могольон. Щом забележат, че не сме яздили натам, ще се върнат и рано или късно ще се натъкнат на нея. Страхът, който има да бере, загдето е тъй сама и безпомощна в дивата пустош, ще е справедливо наказание за нея.