Когато отиде в зенана, Мишал отказа да се срещне с него, но майка й, препречваща вратата, му подаде втора бележка на ароматизирана синя хартия. „Искам да видя Айша — пишеше вътре. — Моля за любезното ти разрешение.“ Навеждайки глава, Мирза Саид даде съгласието си и засрамено се за-тътри обратно.
C Махунд винаги има борба; при Имама робство; но с това момиче няма нищо. Джебраил е бездеен, обикновено заспал в съня, както е в живота. Тя идва при него под едно дърво или в някой ров, чува каквото не казва, взима каквото й е нужно и си тръгва. Например какво знае за рака? Съвършено нищо.
Всички около него, мисли си той, докато е полубуден-полусънуващ, са хора, чуващи гласове, прелъстявани от слова. Но не неговите; никога неговия истински материал. — Тогава чии? Кой шепне в ушите им, позволявайки им да преместват планини, да спират часовници, да диагностицират болести?
Той не може да разбере.
В деня след завръщането на Мишал в Титлипур момичето Айша, която хората бяха започнали да наричат кахин, пир164, напълно изчезна за цяла седмица. Нейният злочест обожател Осман палячото, който я следваше на разстояние по прашния картофен коловоз към Чатнапатна, разказа на селяните, че се вдигнал ветрец и духнал прах в очите му; когато успял да ги почисти, тя „просто беше изчезнала“. Обикновено когато Осман и неговият вол започваха да разказват своите измислени истории за джинове, вълшебни лампи и Сезам, отвори се, селяните гледаха търпеливо и го подкачаха, добре, добре, Осман, запази ги за онези идиоти в Чатнапатна; те може да си падат по такива неща, но тук, в Титлипур, ние знаем как стоят нещата и че дворци не се появяват, освен ако хиляда и един работници не ги построят, нито изчезват, освен ако същите работници не ги бутнат. Обаче в този случай никой не се присмя на палячото, защото щом се отнасяше за Айша, селяните бяха готови да повярват всичко. Те постепенно бяха повярвали, че снежнокосото момиче е истинската наследница на Бибиджи, защото не се ли бяха появили отново пеперудите в годината на нейното раждане и не я ли следваха като плащ? Айша беше реабилитацията на дълго вгорчаваната надежда, породена от завръщането на пеперудите, и доказателство, че все още са възможни велики неща в този живот, дори за най-слабите и бедните в страната.
— Ангелът я е отнесъл — чудеше се жената на сарпанча Хатиджа и Осман избухна в сълзи. — Но не, това е чудо — обясни неразбиращата стара Хатиджа.
Селяните закачаха сарпанча:
— Как може да си старейшина на селото с толкова нетактична съпруга, направо не ни го побира умът.
— Вие ме избрахте — отговаряше той намусено.
На седмия ден след нейното изчезване Айша бе забелязана да крачи към селото отново гола и облечена в златни пеперуди, със своята сребриста коса, вееща се на лекия ветрец. Тя отиде направо в дома на сарпанча Мохамед Дин и поиска панчаятът на Титлипур да бъде събран за спешна среща.
— Сполетя ни най-голямото събитие в историята на дървото — довери му тя. Мохамед Дин, неспособен да й отказва, определи времето на срещата за същата вечер след смрачаване.
Тази нощ членовете на панчаята заеха местата си на обичайния клон на дървото, докато Айша кахин стоеше пред тях на земята.
— Летях с ангела в най-високите висоти — каза тя. — Да, дори до лотосовото дърво в най-далечния край. Архангелът Джебраил ни донесе вест, която е и заповед. Всичко се изисква от нас и всичко ще ни бъде дадено.
Нищо в живота на сарпанч Мохамед Дин не го беше подготвило за избора, пред който щеше да бъде изправен.
— Какво иска ангелът, Айша, дъще? — попита той, борейки се да овладее гласа си.
— Волята на ангела е — всички ние, всеки мъж, жена и дете от селото да започнат веднага да се приготвят за поклонение. Заповядано ни е да отидем пеша оттук до Мека Шариф165, за да целунем Черния камък в Кааба, в центъра на Харам Шариф, свещената джамия. Там непременно трябва да отидем.