— Тази няма стотинка; тя ме взе за всичко, което имам, и когато го получи, ще издуха — каза веднъж в по-щастливи дни Велънс на Чамча. — По дяволите. И аз съм човек. Този път е любов.
Още едно открадване от детската люлка. В наши дни няма къде да избягаш от това. На телефона Чамча откри, че не може да се сети за името на детето.
— Знаеш моето мото — казваше Велънс.
— Да — безизразно каза Чамча. — Точното изречение за продукта.
Продуктът, копеле, си ти.
По времето, когато срещна Хол Велънс (преди колко години — пет, може би шест?) на един обяд в Уайт Тауър189, човекът вече беше чудовище: чист самоизграден имидж, набор от атрибути, дебело напластени върху тяло, което по собствените думи на Хол беше „тренирано да бъде Орсън Уелс“. Той пушеше абсурдни карикатурни пури, отхвърляйки обаче всички кубински марки заради своята непреклонно капиталистическа поза. Притежаваше жилетка от Юниън Джек190 и настояваше да издига знамето над агенцията си и над вратата на дома си в Хайгейт; предразположен да се облича като Морис Шевалие и да пее по големи промоции пред погледите на смаяните си клиенти с помощта на сламена шапка и бастун със сребърна дръжка; твърдеше, че притежава първия дворец на Лоара, съоръжен с телекси и факсове; и използваше пълноценно своята „близост“ с премиер-министъра, когото приятелски наричаше „мисис Торчър“191. Олицетворение на филистерски триумфализъм със средноатлантически акцент, Хол беше една от славите на века, творческата половина на една от най-добрите агенции в града, съдружието Велънс & Ланг. Подобно на Били Батута той обичаше големи коли, карани от едри шофьори. Говореше се, че веднъж, когато бил возен с висока скорост надолу по някакъв корнуелски междуселски път, за да бъде „подгрят“ един особено хладен двуметров фински модел, е имало произшествие: без наранявания, но когато другият шофьор излязъл яростен от потрошеното си превозно средство, се оказало, че бил дори по-едър от телохранителя на Хол. Когато този колос израснал над него, Хол свалил електрическия си прозорец и издишал със сладка усмивка: „Настоятелно ви съветвам да се обърнете и бързо да се отдалечите, защото, сър, ако не го направите в близките петнадесет секунди, ще накарам да ви убият.“ Други рекламни гении бяха прочути с работата си: Мери Уелс за нейните розови самолети Брениф, Дейвид Огилви за своята бенка над окото, Джери дела Фемина за „Онези прекрасни хора, които ви дадоха Пърл Харбър.“ Велънс, чиято агенция се занимаваше с евтина и весела вулгарност, цялата задници и евтино кабаре, беше известен в бизнеса с това (вероятно апокрифно) „Ще накарам да ви убият“, един обрат на изречението, доказателство за познавачите, че този тип наистина е гений. Чамча дълго подозираше, че е измислил историята със съвършените елементи от света на рекламата — скандинавска ледена кралица, двама грубияни, скъпи коли, Велънс в ролята на Блуфилд, а 007 го няма никъде на сцената — и сам ги е съчетал, знаейки, че това ще бъде добре за бизнеса.
Обедът беше неговият начин да благодари на Чамча за неговата роля в много успешната кампания за диетичните храни „Слимбикс“. Саладин беше гласът на едно превзето рисувано петно: „Здрасти. Аз съм Кал, една тъжна калория“. Четири блюда и много шампанско като възнаграждение за това, че си убедил хората да гладуват. Как една бедна калория да изкара заплата? Благодарение на „Слимбикс“ съм без работа. Чамча не знаеше какво да очаква от Велънс. Онова, което получи, беше поне нелустросано.
— Добре се справи — поздрави го Хол — за цветнокож. — И продължи, без да сваля очи от лицето на Чамча: — Позволи ми да ти съобщя някои факти. През последните три месеца презаснехме рекламен клип за фъстъчено масло, защото се продава по-добре без чернокожото дете в дъното. Презаписахме стих за строителна фирма, защото шефът й сметнал, че певецът звучи „черно“, въпреки че е бял като изварен чаршаф и въпреки че година преди това използвахме черно момче, което за негово щастие не страдаше от излишък на соул. Голяма авиокомпания ни каза, че не можем да използваме никакви чернокожи в нейните реклами, въпреки че те наистина са нейни служители. Един черен актьор дойде на прослушване при мен и носеше значка „Расово равенство“, черна ръка, стискаща бяла. Казах му следното: не мисли, че ще се отнасям по специален начин с теб, приятелче. Разбираш ли ме? Разбираш ли какво ти казвам?