— Просто се случи — каза тя. — Човек не трябва да изключва възможността да е бил омагьосан.
Той не мислеше така.
— Или желанието за реакция, обаче забавена, на новината за промененото, но запазено състояние на твоя съпруг.
Наполовина по стълбите нагоре към спалнята, тя се извърна, погледна го в лицето и посочи драматично към отворената врата на дневната.
— Тогава — каза тя тържествуващо — защо се случи и на кучето?
Тази нощ можеше да й каже, че иска да сложи край, че неговата съвест повече не позволява — може би би искал да се изправи срещу яростта й и да живее с парадокса, че едно решение може да бъде едновременно съвестно и неморално (защото е жестоко, едностранно, себелюбиво); но когато влезе в спалнята, тя сграбчи лицето му с двете си ръце и като призна, че е лъгала за контрацептивните предпазни мерки, го наблюдаваше изпитателно как ще възприеме тази новина. Беше бременна. Излезе, че беше по-добрата във взимането на едностранни решения и просто беше взела от него детето, което Саладин Чамча е бил неспособен да й осигури.
— Исках го — тя плачеше предизвикателно и от упор. — И сега ще го имам.
Нейното себелюбие беше изпреварило неговото. Той откри, че се чувства облекчен; опростен от отговорността да прави и действа според морални избори — защото как би могъл да я напусне сега? — изхвърли подобни мисли от главата си и й позволи нежно, но с очевидна цел да го бутне назад върху леглото.
Дали бавната метаморфоза на Саладин Чамча се превръщаше в един вид научна фантастика или същество от филм на ужасите, някаква случайна мутация малко преди да бъде избрана по естествен път от съществуванието — или дали се развиваше в аватара на Господаря на пъкъла — или какъвто и да беше случаят, факт е (в настоящата работа трябва да се действа внимателно, стъпвайки от установен факт на установен факт, без да се скача към заключение, докато жълтотухлената ни линия от безспорни неща трябва да ни заведе на инч или два от нашето местоназначение), че двете дъщери на хаджи Суфян го бяха взели под крилото си, грижейки се за звяра, както само красавици могат; и че с течение на времето той сам стана много привързан към двойката. Доста дълго време Мишал и Анахита му правеха впечатление на неразделни, юмрук и сянка, изстрел и ехо, като по-младото момиче винаги подражаваше на своята висока, неспокойна доведена сестра, упражнявайки карате ритници и уинг чун удари с ръка в ласкателно наподобяване на непреклонните действия на Мишал. Обаче наскоро почна да забелязва нарастването на натъжаваща враждебност между сестрите. Една вечер Мишал показваше някои от уличните герои от неговия тавански прозорец — там един стар сикх, изпаднал от шока при расистко нападение в пълно мълчание; говореше се, че не е говорил от близо седем години, преди което е бил един от градските „черни“ мирови съдии… обаче сега не произнасяше присъди и беше придружаван навсякъде от една своенравна жена, която се отнасяше към него с отблъскващо раздразнение. О, не му обръщай внимание, той никога не казва и дума; а ето там един напълно обикновен наглед „тип счетоводител“ (Мишалов термин) на път към дома с куфарче и кутия бонбони; този беше известен на улицата, че е развил странната нужда да пренарежда мебелите си в гостната по половин час всяка вечер, разполагайки креслата в редици, прекъснати от пролука, и преструвайки се, че е кондукторът на едноетажен автобус на път към Бангладеш, една натрапчива фантазия, в която половината му семейство беше задължено да участва, и след точно половин час той изскачаше от нея и през останалата част от времето бе най-скучният тип, който можеш да срещнеш; и след няколко подобни минути петнадесетгодишната Анахита я прекъсна злобно:
— Онова, което иска да каже, е, че ти не си единствената жертва, наоколо нередовните са по две за пени, просто трябва да се огледаш.
Мишал беше развила навика да говори за улицата сякаш е митологично бойно поле и тя, високо на таванския прозорец на Чамча, е записващият ангел и унищожите лят също. От нея Чамча научи легендите на новите Куру и Пандава200, белите расисти и чернокожите „помогни си сам“, или доброволни хайки, играещи в тази модерна Махабхарата или по-точно Маха-вилает. Там горе, под железопътния мост, Националният фронт провеждаше сраженията си с безстрашните радикали от Социалистическата работническа партия, „всяка неделя от времето за затваряне до времето за отваряне — надсмиваше се тя, — оставяйки ни много останки за почистване през останалата част от пиянската седмица.“ Надолу по този пасаж беше мястото, където полицията беше свършила тройката от Брикхол, след това нагласила, вербализирала и фалшифицирала тройката от Брикхол201; нагоре по тази улица той щеше да открие мястото на убийството на Одисей Е. Лий от Ямайка в тази кръчма петното на килима, отбелязващо къде Джатиндер Сингх Мехта беше изпуснал последния си дъх.
201
Вероятно Рушди е имал предвид четворката от Гилфър, затворени за серия от бомбени атентати в кръчми през 1974. След много обжалвания задържаните са освободени и съдбата им е филмирана във „В името на отца“.