— Татко Коледа е мъртъв! Аз го убих! Аз съм Мао: няма подаръци за никого! Хей! Хей! Хей!
На Еверест Али, спомняйки си, трепна — трепването на майка й — осъзна тя, пренесено на замръзналото й лице.
Несъвместимостта на елементите на живота: в една палатка в Лагер 4, 27 600 фута, идеята, която по едно време изглеждаше като демона на баща й, звучеше банално, изпразнена от съдържание и атмосфера на тази височина.
— Еверест те кара да замлъкнеш — призна тя на Джебраил Фаришта в едно легло, над което парашутна коприна оформяше балдахин от кухи Хималаи. — Когато слезеш долу, нищо не си заслужава да бъде казано, съвсем нищо. Откриваш нищото да те обвива подобно на звук. Не-съществуване. Естествено не можеш да го задържиш. Съвсем скоро светът нахлува. Онова, което те кара да замълчиш, мисля си аз, е гледката на съвършенството: защо да говориш, ако не успяваш да родиш съвършени мисли, съвършени изречения? Чувстваш го като предателство към онова, през което си минал. Но избледнява; приемаш определени компромиси, изискват се закривания, ако искаш да продължиш.
Те прекарваха по-голямата част от времето си в леглото през първите седмици заедно: апетитът на всеки за другия сякаш бе неизтощим, правеха любов по шест-седем пъти дневно.
— Ти ме разтвори — каза му тя. — Ти с шунката в устата си. Беше точно като че ми говориш, като че можех да чета мислите ти. Не като че — поправи се тя. — Аз ги четях, нали? — Той кимна: вярно беше. — Аз прочетох мислите ти и точните думи просто излязоха от устата ми — чудеше се тя. — Просто се изляха. Бинго: любов. В началото бе словото.
Нейната майка възприе фаталистична гледна точка към този драматичен обрат в живота на Али, връщането на един любовник от отвъдното.
— Ще ти кажа честно какво си помислих, когато ми съобщи новината — каза тя по време на обедната супа и креплах212 в Уайтчапел Блумс. — Помислих си, Боже мой, това е силно увлечение; сега бедната Али трябва да мине през него, нещастното дете.
Алишината стратегия беше да държи чувствата си под строг контрол. Тя беше висока, пълна жена с чувствени устни, но както тя го изразяваше, „никога не съм вдигала шум“. Беше откровена с Али за своята сексуална безучастност и разкри, че Ото е бил, „нека кажем, с други склонности. Той имаше слабост към силните увлечения и това винаги го правеше толкова нещастен, но аз никога не можах да се развълнувам заради това.“ Тя се чувстваше спокойна, знаейки, че жените, с които малкият й плешив и неспокоен съпруг общуваше, бяха „нейният тип“, големи и закръглени, „освен това бяха и безсрамни: правеха каквото искаше, крещейки разни неща, за да го разпалят, преструвайки се с всички сили; те отговаряха на неговото въодушевление, мисля си аз, и може би също на чековата му книжка. Той беше от старата школа и даваше щедри подаръци.“
Ото наричаше Алилуя своята „безценна перла“ и мечтаеше да има голямо бъдеще, може би като концертираща пианистка или, след като не успя в това, като поетеса.
— Откровено казано, сестра ти е разочарование за мен — каза той три седмици преди смъртта си в този кабинет на великите книги и антикварни предмети, свързани с Пика-бия — препарирана маймуна, за която твърдеше, че е „първата скица“ на прословутия Портрет на Сезан, Портрет на Рембранд, Портрет на Реноар, безброй механични измишльотини, включително сексуални стимулатори, които нанасяха леки електрически удари, и първото издание на „Крал Юбо“ от Жари.
— И лайна има желания вместо мисли.
Той беше поанглийчил името — Елена в Илайна, — както беше негова идея съкращаването на Алилуя в Али и да се осакати от Коен от Варшава в Коун. Отгласи от миналото го опечаляваха; той не четеше полска литература, обръщайки гръб на Херберт, на Милош: и „по-млади приятели“ като Баранчак, защото за него езикът беше непоправимо замърсен от историята.
— Сега съм англичанин — казваше той гордо с неясния си източноевропейски акцент. — Тъпият мид-оф!213 Пфу! Уиндзорската вдовица!214 Всички са педераси.
Въпреки своята необщителност изглежда беше напълно доволен да бъде член на английското дребно дворянство по време на коледните феерии. Но поглеждайки назад, твърде силно осъзнаваше крехкостта на представлението, затова държеше тежките драпирани завеси почти непрекъснато дръпнати, в случай че непоследователността на нещата го накара да види чудовища навън или лунни пейзажи вместо познатата Москоу Роуд.