— Кафяв евреин.
— Тя продължи да мисли за собствениците на местните СТП (сладкарски изделия-тютюневи изделия-печатни издания) като за пахидерми доста дълго време: като хора отделени — накарани да се чувстват противни — поради природата на тяхната кожа. Тя разказа на Джебраил и тази история.
— О — отговори той унищожително, — слонска смешка. — Не беше лесен човек.
Но ето го в нейното легло, този голям вулгарен тип, за когото тя можеше да се разтвори, както никога не се беше разтваряла досега; той можеше да бръкне право в гръдния й кош и да милва сърцето й. От много години не беше излизала на сексуалната арена с такава бързина и никога преди това една толкова скоростна връзка не беше оставала напълно неопетнена от съжаление или отвращение от себе си. Неговото продължително мълчание (тя го взе за такова, докато не научи, че името му е в списъка на пътниците на „Бостан“) беше остро болезнено, внушавайки различие в оценката на тяхната среща; но да греши за неговата страст, за едно такова невъздържано, фучащо нещо, беше със сигурност невъзможно. Новината за неговата смърт предизвика двойна реакция: от една страна, изпитвайте един вид благодарна облекчена радост от знанието, че е препускал около света, за да я изненада, че се е отказал от целия си живот, за да построи нов с нея; докато, от друга — беше кухата мъка, че е лишена от него в самия миг на познанието, че е била истински обичана. По-късно тя осъзна още една по-малко благородна реакция. Какво си е мислил, че прави, планирайки да пристигне без дума предупреждение на прага й, предполагайки, че тя ще го чака с разтворени обятия: един безгрижен живот и без съмнение достатъчно голям апартамент за тях двамата? Това беше държането, което човек би очаквал от един разглезен филмов актьор, който чака желаните от него неща просто да падат като зрели плодове в скута му… накратко, тя се беше почувствала завладяна или потенциално завладяна. Но след това се беше смъмрила сама, изтласквайки такива хрумвания обратно в шахтата, където им беше мястото, защото в края на краищата Джебраил беше платил скъпо за своето предположение, ако беше такова. Един мъртъв любовник заслужава добрата страна на съмнението.
И след това ето го да лежи в краката й, изгубил съзнание в снега, спирайки дъха й с пълната невъзможност на неговото присъствие там, карайки я за миг да се чуди дали не е друго от поредицата видения — тя предпочиташе неутралния израз пред по-натоварените със смисъл визии, от които беше измъчвана, откакто реши да презре кислородните бутилки и да завоюва Джомолунгма само със силата на дробовете си. Усилието да го изправи, премятайки ръката му през рамото си и наполовина носейки го до своя апартамент — в интерес на истината повече от половината — напълно я убеди, че той не е химера, а тежка плът и кръв. Краката й я пронизваха през целия път към дома и болката пробуди всичкото негодувание, което беше потиснала, когато го мислеше за мъртъв. Какво се очакваше да прави сега с него, с този дръвник, проснат напряко на леглото й? Боже, беше забравила какво шило е този мъж, как колонизираше твоята страна от леглото и те лишаваше напълно от завивки. Но и други чувства също се бяха появили наново и те спечелиха спора; защото той спеше под нейна закрила, защото той беше изоставената надежда: и най-накрая любов.
Той спа почти по двадесет и четири часа цяла седмица, събуждайки се само за да задоволи минималните изисквания на глада и хигиената, без да казва почти нищо. Неговият сън беше мъчителен: мяташе се из леглото и случайни думи се откъсваха от устните му: Джахилия, ал-Лат, Хинд. В будните си мигове приличаше на човек, който сякаш иска да устои на съня, но той предявяваше права върху него, неговите вълни го заливаха и удавяха, докато той почти жално размахваше немощна ръка. Тя не можеше да предположи какви травматични изживявания може да са предизвикали подобно поведение и чувствайки се леко разтревожена, се обади на майка си. Алиша пристигна, за да провери спящия Джебраил, сви устни и произнесе:
— Мъжът е обладан от зъл дух.
Тя все повече и повече се оттегляше в дибуките на братя Сингер220 и нейният мистицизъм никога не пропускаше да раздразни прагматичната й катереща се по планини дъщеря.
— Може да използваш смукателна помпичка за ухото му — препоръча Алиша. — Това е изходът, който тези същества предпочитат.
Али подбра майка си извън вратата.
— Много ти благодаря. Ще ти се обадя.
На седмия ден той напълно се събуди, очите му се отвориха неочаквано като на кукла и веднага се протегна за нея. Грубостта на подхода я накара да се смее почти толкова много, колкото неговата неочакваност, но отново го имаше това чувство на естественост, на правота; тя се ухили.
220
В еврейския фолклор дибукът е демоничен дух, който може да обсеби човешкото тяло. Братята Исак и Израел Сингер са автори на романи с герои дибуки.