— О’кей, ти го поиска — и се измъкна от торбестите ластични кафяви панталони и свободния жакет — тя не обичаше дрехи, които разкриваха формите на нейното тяло — и това беше началото на сексуалния маратон, който ги остави и двамата възпалени, щастливи и изтощени, когато най-после стигна до края си.
Той й каза: паднах от небето и оживях. Тя пое дълбоко въздух и му повярва заради вярата на баща си в мириадите и противоречиви възможности в живота, също заради това, на което планините я бяха научили.
— О’кей — каза тя, издишвайки. — Вярвам ти. Просто не казвай на майка ми, олрайт?
Вселената е място на чудеса и само навикването, обезболяването чрез всекидневието замъглява нашето зрение. Няколко дена преди това беше чела, че като част от тяхното естествено изгаряне звездите в небесата смазваха въглерод в диаманти. Представата за звездните валящи диаманти в празното: това също звучеше като чудо. Ако можеше да се случи подобно нещо, можеше и това да се случи. Бебета падат от прозорци на ентия етаж и отскачат. Имаше такава сцена във филма на Франсоа Трюфо L’Argent du Poche221… Тя събра мислите си.
— Понякога — реши да каже тя, — на мен също ми се случват удивителни неща.
Каза му това, което преди това не беше казвала на нито едно живо същество: за виденията на Еверест, ангелите и ледения град.
— Всъщност не беше само на Еверест — каза тя и продължи след колебание. Когато се върна обратно в Лондон, тя излезе на разходка покрай дигата, за да се опита да измъкне него и Еверест от кръвта си. Беше рано сутринта и имаше призрачна мъгла, а гъстият сняг правеше всичко неясно. В същия момент се появиха айсбергите.
Бяха десет на брой, движещи се величествено един след друг нагоре по реката. Мъглата около тях беше по-гъста, така че докато не доплуваха до нея, тя не можеше да разбере техните форми, точното миниатюризиране на десетте най-високи планини в света по възходящ ред, с нейната планина, Планината, издигаща края на редицата. Тя се опитваше да разбере как айсбергите са успели да минат под мостовете над реката, когато мъглата се сгъсти и няколко секунди по-късно се разпръсна напълно, взимайки айсбергите със себе си.
— Но те бяха там — настоя тя пред Джебраил. — Нанга Прабат, Дхаулагири, Ксиксабангма Фенг.
Той не го оспори.
— Щом го казваш, знам, че наистина е било така. Един айсберг е вода, стремяща се да бъде суша; една планина, особено едни Хималаи, особено Еверест е опитът на земята да се превърне в небе; това е заземен полет, земята мутира — почти — във въздух и става в истинския смисъл на думата издигната. Много преди изобщо да срещне планината, Али съзнаваше нейното всепоглъщащо присъствие в душата си. Апартаментът й беше пълен с Хималаите. Изображения на Еверест от корк, пластмаса, керамика, камък, плексиглас, тухла, блъскащи се за място; дори имаше едно скулптирано изцяло от лед, едно мъничко айсбергче, което тя държеше във фризера и го вадеше от време на време, за да го покаже на приятели. Защо толкова много?
Защото — нямаше друг възможен отговор — ги имаше.
— Виж — каза тя, протягайки ръка, без да напуска леглото, и вдигна откъм нейната страна на леглото най-новата си придобивка, един прост Еверест от потъмнял бор. — Подарък от шерпите от Намче Базар.
Джебраил го взе и го заобръща в ръцете си. Пемба плахо й го беше предложил, когато се сбогуваха, настоявайки, че е от всички шерпи в групата, въпреки че беше очевидно, че сам го е издялал. Това беше подробен модел заедно с ледника и стъпалото на Хилари, което е последната голяма пречка по пътя към върха, а пътят, по който бяха тръгнали към върха, беше дълбоко изрязан в дървото. Когато Джебраил го обърна обратно, той откри съобщение, надраскано на прилежен английски. На Али биби. Ние били щастливи. Не опитва отново.
Онова, което Али не каза на Джебраил, беше, че забраната на шерпа я уплаши, убеждавайки я, че ако някога отново стъпи на богинята-планина, със сигурност ще умре, защото на смъртните не е позволено да поглеждат повече от веднъж лицето на божественото; но планината беше диаболична, както и трансцендентална, или по-точно нейната диаболичност и трансценденталност бяха едно, така че дори размисълът върху забраната на Пемба я караше да чувства пристъп на необходимост, толкова силен, че я караше да стене на глас, като от сексуален екстаз или отчаяние.
— Хималаите — каза тя на Джебраил, за да не му каже какво наистина мисли, — са емоционални, както и физически върхове: подобни на опера. Това е, което ги прави толкова величествени. Нищо друго освен най-шеметните височини. Обаче е тежък номер да се откъснеш.