Али имаше един похват да превключва от конкретното към абстрактното, един троп толкова неочакван, че оставяше слушателят отчасти да се чуди дали знае разликата между двете; или много често несигурен дали в края на краищата може да се каже, че подобна разлика съществува.
Али запази за себе си познанието, че трябва да предразполага планината или трябва да умре, че въпреки плоските стъпала, заради които за сериозно планинарство не можеше да става и дума, тя все още беше заразена с Еверест и че в своето сърце на сърцата криеше един невъзможен план, фаталната визия на Морис Уилсън, до ден-днешен не достигната. Тя е: самотното изкачване.
Това, което не призна: че беше виждала Морис Уилсън след връщането си в Лондон, седящ между шапките на комините, един махащ зъл дух в панталони за голф и шотландска барета. Нито Джебраил Фаришта й каза за преследването от привидението на Реха Мерчант. Между тях все още имаше затворени врати въпреки цялата им физическа близост: всеки пазеше в тайна един опасен призрак. А Джебраил, чувайки за другите видения на Али, скри едно голямо вълнение зад безучастните си думи — щом го казваш, тогава знам — едно вълнение, породено от допълнителното доказателство, че светът на сънищата прониква в този на будните часове, че печатите, разделящи двата, се чупят и че във всеки момент двата небосвода може да бъдат съединени, — което идваше да каже, че краят на всичко е близо. Една сутрин Али, събуждайки се от прекарания сън без сънища, го намери погълнат от Блейковия „Брак на рая и ада“, в който нейното по-младо аз, неуважавайки книгите, беше направило известен брой знаци: подчертавания, бележки в страничните полета, удивителни, многобройни въпросителни. Виждайки, че тя се е събудила, той й прочете подборка от тези изречения с лукаво хилене.
— Из Притчите за ада — започна той. — Похотта на козела е божията щедрост. — Тя се изчерви яростно. — И още повече — продължи той. — Древното предание, че светът ще бъде погълнат след шест хиляди години, е истина, както чух от ада. — След това по-долу на страницата: — Това ще премине след подобряването на чувствените удоволствия. Кажи кой е това? Намерих я между страниците. — Той й подаде снимката на една мъртва жена: нейната сестра Елена, погребана тук и забравена. Друг пристрастен към виденията; и жертва на този навик.
— Не говорим много за нея. — Тя коленичи необлечена на леглото, светлата й коса скриваше лицето й. — Постави я обратно там, където я намери.
Не видях никакъв Бог, нито чух някакъв в едно определено органично възприятие, но сетивата ми разкриват безкрайността на всяко нещо. Той продължи да прелиства книгата и върна Елена Коун до образа на възродения човек, седящ гол с един свит на земята крак, а другият под кос ъгъл на върха на един хълм с огрян от слънцето гръб.
Винаги съм смятал, че ангелите изпитват суетата да говорят за себе си като единствено мъдрите. Али вдигна ръце и скри лицето си. Джебраил се опита да я развесели.
— Написала си върху форзаца: „Сътворение на света според арх. Ънгър, 4004 пр. Хр., предпол. дата на апокалипсиса, …1996.“ Така че все още остава време за подобряване на сексуалните забавления. — Тя поклати глава: спри. Той спря. — Разкажи ми — каза той, като остави книгата настрана.
На двадесет Елена с пристъп беше превзела Лондон. Шестфутовото й неопитомено тяло махаше през ризница от Рабан. Тя винаги се беше държала с необичайна увереност, заявявайки собствеността си върху земята. Градът беше нейната среда и тя можеше да плува като риба в него. Умря на двадесет и една, удавена във вана със студена вода, с тяло, пълно с психотропни наркотици. Може ли някой да се удави в свои води, отдавна се беше чудила Али. Ако рибата може да се удави във водата, може ли човешките същества да се задушат във въздуха? През онези дни Али, на осемнадесет-деветнадесет, беше завиждала на Елена за нейната сигурност. Каква беше нейната среда? В коя периодична таблица на духа можеше да бъде открита? — Сега плоскокраката ветеранка от Хималаите оплакваше нейната загуба. Когато си спечелил широкия кръгозор, е трудно да се върнеш в своята кутийка, на един тесен остров, вечност от антикулминация. Но нейните крака бяха предатели и планината щеше да ги убие.
Митологичната Елена, момичето от корицата, обгърнато в дизайнерска пластмаса, беше сигурно в своето безсмъртие. Али, навестявайки я в нейния апартамент „Краят на света“, безплатно убежище за хипари, отказа предлаганата й бучка захар222, смутолеви нещо за мозъчни увреждания, чувствайки се както обикновено неспособна в компанията на Елена. Лицето на сестра й с твърде раздалечени очи, твърде остра брадичка и поразително въздействие, я зяпаше подигравателно.