Бълнувания, накратко ревност към миналото, най-лошата от всички видове. Когато го обзе това ужасно чувство, той се усети да съчинява цяла поредица нейни любовници, въобразявайки си, че чакат зад всеки ъгъл. Тя използвала историята с Брунел, за да го подиграе, изкрещя той, това беше предумишлена и жестока заплаха.
— Ти искаш мъжете на колене — изпищя той, отдавна изгубил всяка частица самообладание. — Аз не коленича.
— Това беше — каза тя. — Вън.
Яростта му се удвои. Загръщайки се здраво с тогата, той закрачи към спалнята, за да се облече, слагайки си единствените дрехи, които притежаваше, включително палтото на алени райета и меката сива шапка на дон Енрике Даймънд; Али стоеше при външната врата и гледаше.
— Не си мисли, че ще се върна — крясна той, знаейки, че яростта му е предостатъчна, за да го изкара из вратата, чакайки я да започне да го успокоява, да говори кротко, да му остави начин да остане. Но тя вдигна рамене и се отдалечи и тогава, точно в момента на най-голямата му ярост, земните граници се разрушиха, той чу шум като от пукването на язовирна стена и привиденията от света на сънищата наводниха през пробива света на всекидневното, Джебраил Фаришта видя Бог.
За Исайя на Блейк Бог е просто иманентност, едно невеществено възмущение, но видението на Джебраил на Върховното същество не беше ни най-малко толкова абстрактно. Той видя мъж, седнал на леглото, на горе-долу същата възраст като него, среден на ръст, с доста едро телосложение, с прошарена брада, късо подрязана и по линията на челюстта. Това, което най-много го порази, беше, че привидението започваше да оплешивява, изглежда страдаше от пърхут и носеше очила. Това не беше Всемогъщият, който той очакваше.
— Кой сте вие? — попита той с интерес. (Алилуя Коун, която се беше спряла, чувайки го да започва да говори на себе си, и сега го наблюдаваше с израз на искрена паника, не го интересуваше.)
— Оопарвала — отговори привидението. — Човекът от Горе.
— Откъде знаеш, че не си Другият — попита лукаво Джебраил, — Неечайвала, Човекът от Долу?
Дързък въпрос, предизвикал сприхав отговор. Това божество можеше да изглежда като късоглед писар, но със сигурност умееше да пуска в действие традиционния апарат на божествената ярост. Отвън през прозореца се струпаха облаци; вятър и гръмотевици разтърсиха стаята. Дървета паднаха в полето.
— Губим търпение с теб, Джебраил Фаришта. Ти се съмняваше в Нас достатъчно дълго. — Джебраил обеси глава, поразен от Божията ярост. — Ние не сме задължени да ти обясняваме нашата природа — продължи хокането. — Дали Ние ще бъдем многоформатни, множествени, представляващи съюз чрез хибридизация на такива противополжности като Оопар и Неечай, или дали Ние ще бъдем чисти, непреклонни, крайни, няма да бъде решено тук. — На разбърканото легло, на което неговият Посетител беше разположил Своя задник (който, сега забеляза Джебраил, леко светеше подобно на остатъка от Личността), беше дарен силно неодобрителен поглед. — Същността е, че повече няма да има колебание. Ти искаше ясни знаци за нашето съществуване? Ние изпратихме Откровения, за да изпълним сънищата ти, в които не само Нашата природа, но и твоята също беше изяснена. Но ти се бореше срещу това, съпротивлявайки се срещу самия сън, в който Ние те пробуждахме. Твоят страх от истината най-накрая Ни накара да разкрием Себе си, въпреки някои лични неудобства, в жилището на тази жена в напреднал час на нощта. Сега е време за съзидание. Нима те отскубнахме от небесата, за да можеш да се смееш и дърлиш с някаква (без съмнение забележителна) блондинка с плоски стъпала? Има работа да се върши.
— Аз съм готов — покорно каза Джебраил. — Така и така си тръгвах.
— Виж — казваше Али Коун, — Джебраил, по дяволите, караницата няма значение. Слушай: обичам те.
Сега бяха само двамата в апартамента.
— Трябва да вървя — каза Джебраил кротко. Тя увисна на ръката му.
— Наистина не мисля, че все още си добре. Той защити достойнството си.
— Нареждайки ми да напусна, ти повече нямаш юрисдикция върху, ъъ, здравето ми.
После избяга. Алилуя, опитвайки се да го последва, беше сполетяна от толкова пронизващи болки в двата си крака, че падна плачеща на пода, нямайки друг избор: подобно на актриса в масала филм227; или като Реха Мерчант в деня, в който Джебраил излезе от тях за последен път. Някак си подобна на героиня от един вид истории, към който никога не си беше представяла, че принадлежи.
Метеорологичните смущения, предизвикани от Божия яд срещу неговия служител, бяха дали път на една ясна благоуханна нощ, председателствана от кремава луна. Само повалените дървета останаха да свидетелстват за мощта на сега заминалото си Същество. Джебраил с нахлупено на главата си бомбе, с пояс с пари, стегнат около кръста му, и ръце дълбоко в джобовете на габардина, където дясната ръка чувстваше формата на книга с меки корици, благодареше безмълвно за бягството си. Сега вече сигурен в своя архангелски статут, той прогони от мислите си цялото разкаяние за времето на своите съмнения, заменяйки го с ново решение: да върне на този метрополис на безверието, на тези съвременни „ад или тамуд“228 познанието на Бога, да излее върху него благословията на Рецитацията, свещената Дума. Той почувства старото му аз да пада от него и го пропъди с вдигане на рамене, но избра засега да запази човешката си обвивка. Сега не беше време да расте, докато изпълни небето от хоризонт до хоризонт — въпреки че и това със сигурност щеше да се случи скоро.