— Разкайте се — кресна той страстно. — Защото аз съм Архангелът Господен.
— Бедно копеле — каза мохиканът и хвърли една монета в падналата шапка на Фаришта. Той продължи нататък; обаче милата, ситнеща лейди, доверчиво се наведе към Джебраил и му подаде една диплянка.
— Това ще ви заинтересува.
Бързо я разпозна като расистки текст, изискващ „репатрирането“ на чернокожото гражданство на страната. Той заключи, че тя го взима за бял ангел. Така че ангелите не бяха изключение от подобни категории, научи той с учудване.
— Погледни на нещата по този начин — казваше жената, взимайки мълчанието му за неувереност, и разкри, изпадайки в свръхартикулиран, свръхсилен начин на изказване, че го мисли за не съвсем пукка233, а за левантински ангел, може би кипърски или гръцки, нуждаещ се от най-добрия й да-поговорим-на-страдащите глас. — Ако дойдат и напълнят мястото, откъдето идваш, нали! Няма да ти хареса.
Ударен в носа, подигран от видения, получил милостиня вместо почит и по водолазки гмурнат в дълбините, до които обитателите на града бяха потънали, и видял там непримиримостта на възванието на злото, Джебраил реши по-твърдо от всякога да продължи с правенето на добро, да постави началото на великата работа по стесняването на границите на вражеското владение. Атласът в неговия джоб беше главният му план. Той ще спаси града площад по площад, от Хокли Фарм в северозападния ъгъл на нанесения район до Чанс Ууд на югоизток; след което може би ще отпразнува приключването на своите усилия, като изиграе партия голф на уместно наименованото игрище, разположено в самия край на картата: Уилдърнис234.
А някъде по пътя ще чака самият неприятел. Шейтан, Иблис или каквото име е приел — и в интерес на истината това име беше на върха на езика на Джебраил — точно както лицето на неприятеля, рогато и злостно, беше малко не на фокус… както и да е, скоро ще придобие очертания и името също ще изплува, Джебраил беше сигурен в това, защото не нарастваха ли силите му с всеки ден, не беше ли той, който възстановен в славата си, отново ще хвърли врага надолу в Най-тъмните дълбини? — Името, какво беше? Нещо с „ч“? Чу, че, чин, чов. Няма значение. Всичко с времето си.
Но градът в своята поквара отказваше да се подчини на властта на картографите, променяйки формата си, когато си иска и без предупреждение, правейки невъзможно за Джебраил да пристъпи към своето търсене систематично, както би предпочел. Някои дни завиваше зад някой ъгъл на края на някоя величествена колонада, построена от човешка плът и покрита с кожа, която кървеше при одраскване и се намираше в някоя неотбелязана пустош, в чийто далечен край той можеше да види познати високи сгради, кубето на Рен235, високата метална свещ на кулата на Телеком, ронещи се на вятъра като пясъчни дворци. Той се препъваше в объркване през безименни паркове, за да се появи на оживените улици на Уестенд, върху които за ужас на автомобилистите беше започнала да капе киселина от небето, прогаряйки големи дупки в настилките на пътищата. В това котило от миражи той често чуваше смях: градът се подиграваше на неговото безсилие, като очакваше да се предаде, със собственото му признание, че това, което съществува тук, беше извън неговите сили да разбере, да не говорим да промени. Той крещеше проклятия към все още безликия си неприятел, молеше Божеството за допълнителен знак, страхуваше се, че неговите сили може всъщност никога да не бъдат равни на задачата. Накратко той се превръщаше в най-окаяния и изплескан измежду архангелите, с кирливите си одежди, с гладката си и мазна коса, а от брадичката му стърчаха косми на неконтролируеми кичури. В това жалко състояние стигна до станция „Ангелска“ на метрото. Трябва да е било рано сутринта, защото служителите на станцията се разпръснаха, докато той гледаше, за да отключат и сгънат нощната метална решетка. Той ги последва вътре, влачейки крака с увиснала глава, с ръце дълбоко в джобовете (уличната карта отдавна беше захвърлена); и най-накрая, вдигайки очи, се усети, че гледа в едно лице на границата да се разтвори в сълзи.
— Добро утро — осмели се той и младата жена в будката за билети отговори с горчивина:
— Какво му е доброто, това искам да знам — и сега сълзите й потекоха внезапно, кръгли и обилни.
— Хайде, хайде, дете — каза той и тя му хвърли невярващ поглед.
— Вие не сте свещеник — предположи тя. Той отговори малко нерешително: