Реха Мерчант се материализира, цялата в бижута и труфила.
— Сега бачачас236 измислят груби рими за теб, Ангеле Господен — завалено каза тя. — Дори малката билетопродавачка там долу, и тя не е много впечатлена. Все още се справяш зле, баба, така ми изглежда.
Обаче в този случай духът на самоубийцата Реха Мерчант не беше дошъл само да се подиграва. За негова изненада тя заяви, че множеството му изпитания бяха нейно дело:
— Въобразяваш си, че само твоето Единствено Нещо носи отговорност? — викна тя. — Е, добре, любовнико, нека те направя по-мъдър. — Нейният самоуверен и претенциозен бомбайски английски го прониза с внезапна носталгия по изгубения му град, но тя не го изчака да си възвърне самообладанието. — Спомни си, че умрях от любов по теб, влечуго такова, това ми дава права. Особено да бъда отмъстена заради теб, като напълно объркам живота ти. Мъж, който е причинил скока на любовницата си, трябва да страда; не мислиш ли? Както и да е, такова е правилото. Вече толкова дълго те обръщам с хастара навън; сега просто ми омръзна. Не забравяй колко бях добра в прощаването! Ти също го харесваше, а? Затова дойдох да кажа, че винаги е възможно компромисно решение. Искаш ли да го обсъдим или предпочиташ да продължаваш да се губиш в тази лудост, доказвайки, че не си ангел, а стигнал дъното и свършил скитник, една тъпа шега?
Джебраил попита:
— Какъв компромис?
— Че какво друго? — отговори тя с преобразено държане, с цялата нежност и блясък в очите. — Мой Фаришта, нещо толкова малко.
Ако само бе казал, че я обича…
Ако само можеше да й го казва поне веднъж седмично, когато тя щеше да идва да ляга с него, да й показва тази любов…
Ако в нощ по негов избор можеше да бъде, както по времето на бизнес-отсъствията на мъжа със сачмените лагери…
— Тогава ще прекратя лудостите на града, с които те преследвам; и повече няма да бъдеш обладан от тази странна идея за промяна, за спасяване на града, като нещо забравено в заложна къща; всичко ще бъде спокойно; дори можеш да живееш с твоята бледолика мем и да бъдеш най-великата филмова звезда в света; как може да съм ревнива, Джебраил, като вече съм мъртва, аз не искам да кажа, че съм толкова важна, колкото нея, не, на мен ще ми бъде достатъчна и второстепенна любов, странично блюдо amour; храната в другия багажник. Какво мислиш за това, Джебраил, само две малки думички, какво ще кажеш?
— Дай ми време.
— Дори не моля за нещо ново, нещо, на което да не си се съгласил вече, свършил и отдал се. Да лежиш с призрак не е толкова лошо нещо. Какво ще кажеш за лягането онази нощ в онзи навес за лодки ка старата мисис Даймънд? Доста голямо тамаша,237 не мислиш ли? Искаш ли да го продължим? Слушай: за теб мога да придобия всяка форма, която предпочиташ; едно от предимствата на моето състояние. Желаеш ли я отново, тази мадама от навеса за лодки и каменния век? Фокус-мокус. Искаш огледалния образ на твоята собствена любима катерачка, мъжкараната айсберг? Също аллаказу, аллказам. Кой мислиш, че те чакаше, след като старата жена умря?
През цялата тази нощ той обикаляше градските улици, които оставаха устойчиви, обикновени, сякаш върнати към господството на природните закони; докато Реха — носеща се пред него на килима си, подобно на артистка на сцената точно на височината на главите — му правеше серенада от най-сладките любовни песни, акомпанирайки си на стар хармониум със стени от слонова кост, пеейки всичко от газалите на Фаиз Ахмед Фаиз238 до най-доброто от филмовата музика, като предизвикателната въздушна песен на танцьорката Анаркали в присъствието на великия могол Акбар в класическия филм от петдесетте „Могол-е-Азам“, в която тя обявява и се радва на своята невъзможна и забранена любов към принц Салим: „Пяаар кия то дарна кя?“ — което значи повече или по-малко, защо да се страхуваш от любовта? — и Джебраил, когото тя беше закотвила в градината на неговите съмнения, почувства как музиката закача нишки на сърцето му и го води към нея, защото това, което искаше, беше, точно както тя каза, едно толкова малко нещо, в края на краищата.
237
Шоу, цирк, празненство по името на много популярен индийски неприличен народен театър.
238
Фаиз Ахмед Фаиз (1914–1978) — роден в днешен Пакистан, един от най-влиятелните и изтъкнати съвременни поети, писал на урду.