Официалната версия на онова, което последва и която веднага беше приета от всички медии, беше, че Джебраил Фаришта е бил изтеглен нагоре от опасната зона в същата задвижвана от лебедка колесница, с която се бе спуснал и от която не бе имал време да излезе; и затова е било лесно за него да избяга от своето изолирано и ненаблюдавано място високо над меллето. Тази версия се оказа достатъчно жилава, за да оцелее въпреки „разкритията“ на „Глас“, че помощник-режисьорът, отговарящ за лебедката, не беше, повтаряме, не беше я пускал в движение след приземяването; че всъщност колесницата остана на сцената по време на безредиците на възторжените филмови почитатели; и че на сценичните работници са били платени значителни суми, за да ги убедят да участват във фабрикуването на история, която като напълно служебна беше достатъчно реалистична за вярване от купуващата вестници общественост. Обаче слухът, че всъщност Джебраил Фаришта е левитирал от сцената на Ърлс Коурт и е изчезнал безследно в собствената си пара, бързо се разпространи сред азиатското население на града и беше подхранван от множеството свидетелства за ореола, който беше видян да извира от точка точно зад главата му. Само за дни след второто изчезване на Джебраил Фаришта продавачи на модни стоки в Брикхол, Уембли и Брикстън продаваха толкова ореоли (флуоресциращите в зелено обръчи бяха най-популярни), колкото ленти за главата, на които имаше закрепени чифт гумени рога.
Той кръжеше високо над Лондон! — Ха-ха, сега не можеха да го докоснат, проклетите дяволи, спуснали се към него в този Пандемониум!249 — Той гледаше надолу към града и видя англичаните. Проблемът с англичаните беше, че бяха англичани: проклети студени риби! — Живеещи под водата през по-голямата част от годината в дни с цвета на нощта! — Добре: сега беше тук, великият Преобразител, и този път щяха да бъдат направени известни промени — природните закони са закони на преобразяването и той беше точно човекът, който щеше да ги използва! — Да, наистина: този път яснота.
Той щеше да им покаже — да! — своята сила. — Тези безсилни англичани! — Не мислеха ли, че тяхната история ще се върне да ги преследва? — Местният е потисната личност, чиято постоянна мечта е да стане преследвач. (Фенън)250. Английските жени вече не го обвързваха; заговорът беше разкрит! — Тогава настрана с всички мъгли. Той щеше да направи тази страна отново. Той беше Архангелът, Гавриил. — И се върнах!
Лицето на врага отново увисна пред него, добивайки очертания и прояснявайки се. Лунообразно със сардонична извивка на устните: но името все още се изплъзваше… ча като чай? Шах, някой крал? Или като (кралски? чай?) танца: ча-ча-ча. — Някъде наоколо. И природата на врага: мразещ себе си, изграждащ подправено его, самоунищожително. Отново Фенън: По този начин индивидът — Фенъновият „местен“ — приема разпадането, предопределено от Бог, прекланя се пред заселника и своята участ и чрез един вид вътрешна повторна стабилизация придобива каменно спокойствие.
250
Франц Фенън, психиатър от Карибите, участвал в алжирската революция, автор на радикални теории, публикувани в „За окаяните на земята“.