— Ние, лондончаните, можем да се гордеем с нашето гостоприемство — казваше той на Памела и тя, кикотейки се безсилно, го заведе да види филма на Бъстър Китън с това име, в който комикът, стигайки до края на една абсурдна железопътна линия, получава смъртоносно посрещане. През онези дни те се наслаждаваха на подобни противопоставяния и след такива разгорещени спорове свършваха в леглото… Той върна своите реещи се мисли върху темата за метрополиса. Неговата — повтори той упорито на себе си — дълга история като убежище, роля, поддържана въпреки непокорната благодарност на бежанските деца; и без никаква само-поздравителна реторика за струпаните маси в „нация от имигранти“ отвъд океана, самата тя с не твърде „отворени обятия“. Съединените щати с техните сега-ли-сте-някога-били-ли-сте биха ли позволили някога на Хо Ши Мин да готви в хотелските им стаи? Какво би казал техният закон Макарън-Уолтър259 за късния Карл Маркс, застанал с рунтава брада на портите им, чакайки да пресече жълтите им линии? О, истински Лондон! Наистина душевно нечувствителен би бил онзи, който не предпочита неговото избледняло великолепие, неговите нови колебания, горещата увереност на този трансатлантически нов Рим с неговия нарцисизиран архитектурен гигантизъм, който използваше потисничеството на размера, за да накара човешките си обитатели да се чувстват като червеи… Лондон въпреки нарастването на израстъци като Нат Уест Тауър — едно корпоративно лого, изтикано в третото измерение, — запазваше човешките пропорции. Вива! Зиндабад!260
Памела винаги беше заемала язвителна гледна точка към подобни възторжени съчинения.
— Това са музейни стойности — беше свикнала да му казва тя. — Осветени, окачени в златни рамки на почетни стени. — Тя никога не беше имала време за онова, което устояваше на времето. Промени всичко! Разкъсай го!
Той казваше:
— Ако успееш, за едно или две поколения ще направиш невъзможно за хора като теб да оцелеят.
Тя възхваляваше това видение на собствената си отживялост. Ако свършеше като птицата додо — една препарирана реликва, Предателя на класата си (1980-те), — това със сигурност, каза тя, ще подскаже едно подобрение на света. Той се молеше да не се съгласява, но в това време те бяха започнали да се прегръщат: което със сигурност беше подобрение, така че той прикриваше другия смисъл.
(Една година правителството беше въвело входна такса за музеите и групи разярени почитатели на изкуството пикетираха храмовете на културата. Когато видя това, Чамча беше поискал да вдигне свой собствен плакат и да проведе контрапротест от един човек. Не знаеха ли тези хора каква е стойността на нещата вътре? Ето ги тук, весело разяждащи дробовете си с цигари, пакет от които струваше повече от таксите, срещу които протестираха; онова, което показваха на света, беше колко ниско оценяват културното си наследство… Памела категорично забрани. „Само да посмееш“, каза тя. Тя поддържаше тогава правилното мнение, че музеите бяха твърде ценни, за да се иска входна такса за тях. Така: „Само да посмееш“ и за негова изненада, той се усети, че не посмя. Нямаше това предвид, което изглежда е казал. Имаше предвид, че може би при подходящи обстоятелства би дал живота си за това, което беше в тези музеи. Така че не можеше да приеме сериозно тези възражения срещу такса от няколко пенса. Обаче добре виждаше, че това беше неясна и лошо защитена позиция.)
— От човешките същества, Памела, обичах теб. Култура, град, жена; и една четвърта и последна любов, за която не беше говорил на никого: любовта към една мечта. В миналото сънят се повтаряше веднъж месечно; един прост сън, развиващ се в градска градина покрай алея от стари брястове, чиито сключващи се в арки клони превръщаха алеята в зелен тунел, в който небето и слънцето се промъкваха тук-там, въпреки съвършените несъвършенства на балдахина от листа. В тази горска тайнственост Саладин виждаше себе си, придружен от малко момче на около пет годинки, което се учеше да кара велосипед. Момчето, тревожно треперещо в началото, правеше героични усилия да възстанови и запази равновесие със свирепостта на някой, който иска баща му да се гордее с него. Чамча от съня тичаше след въображаемия си син, държейки колелото изправено, стискайки багажника над задното колело. След това го пусна и момчето (не знаейки, че не го държат) продължаваше да кара: равновесието дойде като дарба за летене и двамата се плъзгаха надолу по алеята, Чамча тичаше, момчето въртеше педалите все по-бързо и по-бързо.