В своята бърлога, разположен в креслото „Паркър-Нол“, заобиколен от познатите му предмети — китайските Пиеро, огледалото с форма на сърце на аниматор, Ерос, държащ глобуса на антична лампа, — той се поздравяваше, че е от вида хора, които намират омразата трудна за поддържане. Може би в края на краищата любовта беше по-трайна от омразата; дори ако любовта се е променила, някаква сянка от нея, някаква трайна форма от нея упорстваше. Например вече беше сигурен, че към Памела не изпитва нищо, а единствено най-алтруистични чувства. Може би омразата бе като отпечатък от пръст върху гладкото стъкло на чувствителната душа; само един мазен белег, който изчезва, оставен сам на себе си. Джебраил? Фу! Той беше забравен, повече не съществуваше. Ето: да предадеш неприязънта означаваше да се освободиш.
Оптимизмът на Саладин порасна, но червените ленти, ограждащи връщането му към живота, се оказаха по-спъващи, отколкото очакваше. Банките не бързаха да деблокират сметките му; беше принуден да взима назаем от Памела.
Нито беше лесно да се намери работа. Неговата агентка Чарли Селърс обясни по телефона:
— Клиентите стават странни. Започват да говорят за зомбита, чувствали се някак омърсени, като че ограбват гроб. — Чар-ли, която в началото на петдесетака все още звучеше като разпиляно смахнато младо момиче от най-добрата селска порода, създаваше впечатлението, че много съчувства на гледната точка на клиентите. — Изчакай го — посъветва го тя. — Ще свикнат. В края на краищата не е като да си бил Дракула, за Бога.
Благодаря ти, Чарли.
Да: натрапчивата му омраза към Джебраил, неговата мечта да изиска някакво жестоко и подходящо отмъщение — това бяха неща от миналото, страни от действителност, несъвместима с неговото страстно желание да възстанови обикновения живот. Дори прелъстителните разрушителни образи на телевизията не можеха да го отклонят. Онова, което отхвърляше, беше портрет на самия него и Джебраил като чудовищни. Чудовищни — наистина каква нелепа идея. В света имаше истински чудовища: Диктатори — масови убийци, изнасилвачи на деца. Изкормвачът на баби. (Тук беше принуден да признае, че въпреки високото му мнение за столичната полиция арестът на Ухуру Симба беше просто твърде лесно забележима кръпка.) Просто трябва да отворите жълтите вестници през който и да е ден от седмицата, за да намерите полудели ирландци, запушващи бебешки устни с пръст. Естествено Памела беше на мнение, че „чудовища“ беше също — какво? — твърде осъдителен термин за подобни личности; съчувствието, каза тя, изисква да ги разглеждаме като жертви на времето. Съчувствието, отговори той, изисква да виждаме пострадалите като жертви.
— Нищо не може да те промени — каза тя с възможно най-патрицианския си глас. — Ти наистина мислиш в евтини доводи при спор.
И други чудовища, също не по-малко истински от враговете от жълтите вестници: пари, власт, секс, смърт, любов. Ангели и дяволи — кой се нуждаеше от тях? „Защо демони, когато самият човек е демон?“, попита последният демон на нобеловия лауреат Сингър267 от тавана си в Тишевиц. Към което усетът на Чамча за равновесие, неговият има-какво-още-да-се-каже-за-и-против рефлекс желаеше да добави: „И защо ангели, когато човекът също е ангелоподобен?“ (Ако това не беше вярно, как да се обясни например скицата на Леонардо268? Моцарт наистина ли е бил Велзевул с напудрена перука?) — Но трябва да бъде признато, и това беше първоначалната му мисъл, че обстоятелствата на времето не се нуждаят от дяволски обяснения.
267
Исак Башевис Сингър (1904–1991) — американски писател от полски произход, писал на идиш, носител на Нобеловата награда за литература за 1978.
268
Скицата на Леонардо да Винчи е голяма сложна рисунка, която е направил за една никога незавършена картина на Дева Мария и детето Исус.