Нищо не казвам. Не искайте от мен да изясня нещата по един или друг начин; времето за откровения отдавна е минало. Правилата на Сътворението са достатъчно ясни: ти създаваш нещата, правиш ги тъй и тъй и после ги оставяш да се развиват. Къде е удоволствието, ако винаги се намесваш, за да правиш намеци, променяш правилата, оправяш борбите? Е, до този момент доста се държах под контрол и не планирам сега да разваля нещата. Не мислете, че не съм искал да се намеся; исках, и то много пъти. И веднъж, вярно е, го направих. Седнах на леглото на Алилуя Коун и говорих на суперзвездата Джебраил. Опарвала или Неечайвала, искаше да знае той и аз не го осветлих; и със сигурност не възнамерявам вместо това да се раздрънкам пред този объркан Чамча.
Сега си тръгвам. Човекът ще спи.
Неговият новороден, новооперен, все още можещ да сбърка оптимизъм беше най-труден за поддържане през нощта; защото през нощта този другосвят от рога и копита не беше лесен за отричане. Съществуваше и работата с двете жени, които започнаха да преследват сънищата му. Първата — беше трудно да признае това дори на себе си — не беше някоя друга, а детето-жена от „Шаандаар“, неговият верен съюзник през кошмарното време, което той сега се опитваше толкова силно да скрие зад баналности и замъгленост, aficionada на бойните изкуства, любовницата на Ханиф Джонсън, Мишал Суфян.
Втората — която беше напуснал в Бомбай с ножа на заминаването му, забит в сърцето й, и която все още би трябвало да го мисли за мъртъв — беше Зини Вакил.
Нервността на Джъмпи Джоши, когато научи, че Саладин Чамча се е завърнал в човешки образ, за да заеме наново горните етажи на къщата в Нотинг Хил, беше ужасна за гледане и дразнеше Памела повече, отколкото можеше да изрази. През първата нощ — тя беше решила да не му казва, докато не се намериха на сигурно място в леглото, — научавайки новината, той скокна най-малко три фута върху матрака и застана на светлосиния килим чисто гол и треперещ с тикнат в устата палец.
— Върни се тук и престани да се правиш на глупак — нареди тя, но той диво поклати глава и докато вадеше палеца си достатъчно дълго, изломоти:
— Но ако той е тук! В тази къща! Как мога аз?… — След което сграбчи дрехите си в безреден вързоп и избяга от нейното присъствие; тя чу трополене и трясъци, които подсказваха, че обувките му, вероятно придружени от него самия, са паднали по стълбите надолу.
— Добре! — изпищя тя след него. — Пъзльо, счупи си врата. Няколко минути по-късно Саладин беше посетен от изчервената си отчуждена и плешива жена, която заговори бързо през стиснати зъби:
— Дж. Дж. стои на улицата. Проклетият глупак казва, че не може да дойде, докато не кажеш, че нямаш нищо против.
Както обикновено, тя беше пила. Чамча, силно учуден, успя да избърбори:
— А ти какво, искаш ли да влезе? — Което Памела изтълкува като негов способ да сипва сол в раната. Ставайки даже с още една отсянка по-тъмночервена, тя свирепо и унижено кимна. Да.
Така през първата си нощ вкъщи Саладин Чамча излезе навън.
— Ей, омбре! Ти наистина изглеждаш добре!
Джъмпи го поздрави с ужас, правейки движение като да плесне с ръце, за да скрие страха си — и Саладин убеди любовника на жена си да сподели леглото й. След това се оттегли на горния етаж, защото сега покорността на Джъмпи не му позволяваше да влезе в къщата, докато Чамча не се отдалечи тутакси на безопасно разстояние.
— Какъв човек! — заплака Джъмпи пред Памела. — Той е принц, светец!
— Ако не престанеш — апоплектично го предупреди Памела, — ще насъскам шибаното куче срещу теб.
Джъмпи продължи да смята присъствието на Чамча за смущаващо, представяйки си го (поне така си личеше от държането му) като заплашителна сянка, която непрестанно трябва да бъде омиротворявана. Когато готвеше ядене за Памела (оказа се, за нейна изненада и облекчение истински муглай шеф)269, той настояваше да канят Чамча долу да се присъедини към тях и когато Саладин се опъна, му занесе горе поднос, обяснявайки на Памела, че да се постъпи другояче би било грубо и също така предизвикателно.
— Виж какво разрешава под собствения си покрив! Той е гигант; най-малкото, което можем да направим, е да имаме добри обноски.
Памела с нарастваща ярост трябваше да се примири с поредица подобни действия и съпровождащите ги проповеди.
— Никога не бих повярвала, че си такъв традиционалист — гневеше се тя и Джъмпи отговаряше: