— О’кей, извинете, не исках да ви обидя. — Тя носеше холограмна значка, от вида, който променяше съобщението си с промяната на ъгъла, докато се движите. Под единия ъгъл се четеше „Ухуру за Симба“, а от другия „Свобода за лъва“. — Това е заради значението на избрания от него псевдоним — обясни тя многословно. — На африкански.
— На кой език? — искаше да знае Саладин. Тя вдигна рамене и се обърна, за да слуша ораторите. Това беше африкански: роден и озвучен от нея в Луингъм или Детфорд или Ню Крос, това беше всичко, което имаше нужда да знае… Памела просъска в ухото му:
— Виждам, че най-сетне намери някой, над когото да чувстваш превъзходство. — Тя все още можеше да чете в него като в книга.
Една дребна жена в средата на седемдесетте беше доведена на сцената в далечния край на залата от един жилав мъж, в който, Чамча беше почти сигурен, че вижда (той наистина приличаше на американски лидер на Блек Пауър272), младия Стокили Кармайкъл273 — същите прекомерни очила, който играеше ролята на един вид конферансие. Излезе, че е малкият брат на д-р Симба Уолкът Робъртс, а дребната лейди беше тяхната майка Антоанет.
— Бог знае как нещо голямо колкото Симба изобщо е излязло от нея — прошепна Джъмпи и Памела ядно се смръщи от ново чувство на солидарност с всички бременни жени в миналото и настоящето. Обаче когато Антоанет Робъртс заговори, гласът й беше достатъчно голям, за да изпълни залата само със силата на дробовете. Тя искаше да говори за ежедневието на сина си в съда по време на разискванията по делото и беше доста добра изпълнителка. За нейния глас Чамча си беше помислил като за обработен; тя говореше с Би Би Си акцентите на човек, който е учил английското произношение от предаванията на Световната служба, но в него имаше и евангелие и проповед за адския огън.
— Моят син изпълни тази подсъдима скамейка — каза тя на смълчаната зала. — Господи, той я запълни. Силвестър — вие ще ме извините, ако използвам името, което му дадох, без да искам да омаловажа воинското име, което той прие, просто от дълбоко насаден навик — Силвестър изригна нагоре от подсъдимата скамейка като Левиатан от вълните. Искам да знаете как говори: той говори високо, той говори ясно. Той говори, гледайки противника си в очите, и можа ли този прокурор да го накара с поглед да сведе очи? Не и след сто години. Искам да знаете какво каза: „Стоя тук — заяви синът ми, — защото избрах да играя старата и почетна роля на дързък негър. Тук съм, защото не желая да изглеждам разумен. Аз съм тук за не благодарността си.“ Той беше колос между джуджета. „Не правете грешка — каза той в онзи съд, — ние сме тук да променим нещата. Веднага признавам, че ние самите трябва да бъдем променени; африканци, карибийци, индийци, пакистанци, бангладешци, кипърци, китайци: ние сме различни от това, което щяхме да бъдем, ако не бяхме прекосили океаните, ако нашите майки и бащи не бяха прекосили небесата в търсене на работа и достойнство и по-добър живот за своите деца. Ние бяхме направени наново: но аз казвам, че ние трябва да бъдем също онези, които да направят наново това общество, да го оформят от долу до горе. Ние трябва да бъдем носачите на мъртво дърво и градинари на новото. Сега е наш ред.“ Искам да помислите за това, което моят син, Силвестър Робъртс, д-р Ухуру Симба, каза в съдебната палата. Мислете за това, докато решаваме какво трябва да направим.
Синът й Уолкът й помогна да напусне сцената сред одобрителни възгласи и песнопения; тя кимна благоразумно по посока на шума. Последваха по-малко харизматични речи. Ханиф Джонсън, адвокатът на Симба, направи поредица от предложения — галерията за зрители трябва да бъде препълнена, раздаващите правосъдие трябва да знаят, че са наблюдавани; съдът трябва да бъде обграден с жива верига и да бъдат организирани дежурства; има нужда от повик за събиране на средства. Чамча прошепна на Джъмпи:
272
„Черна сила“ — движение за мобилизиране на политическата и икономическата сила на американските чернокожи за разширяване на расовото равенство.