Стана им ясно, че селяните не се връщат.
— Трябва почти да са напуснали дълбочината на техния ръст — каза сарпанчът.
— Колцина от тях могат да плуват? — попита циврещата мисис Курейши.
— Да плуват? — извика Шринивас. — Откога селските хора могат да плуват? — Те си викаха един на друг, сякаш са на мили разстояние, скачайки от крак на крак, а телата им настояваха да влязат във водата, да направят нещо. Приличаха на хора, танцуващи върху огън. Отговорникът на полицейското отделение, което беше изпратено с цел да контролира тълпата, се появи, когато Саид изскочи тичешком от водата.
— Какво става? — попита офицерът. — За какво е вълнението?
— Спрете ги — пухтеше Мирза Саид, сочейки в морето.
— Злодеи ли са? — попита полицаят.
— Ще умрат — отговори Саид.
Но беше твърде късно. Селяните, чиито глави можеха да се видят как се люлеят над водата в далечината, бяха достигнали края на подводния шелф. Почти едновременно, без да правят видими опити да се спасят, те потънаха под водната повърхност. За мигове всеки от поклонниците на Айша беше потънал извън полезрението.
Нито един от тях не се появи наново. Нито една зяпаща за въздух глава или бъхтеща ръка.
Саид, Осман, Шринивас, сарпанчът и дори тлъстата мисис Курейши се втурнаха във водата, крещейки:
— Имай милост, Боже; елате всички, помогнете!
Човешките същества при опасност от удавяне се борят с водата. Против човешката природа е просто да крачат кротко напред, докато морето ги погълне. Но Айша, Мишал Ахтар и селяните от Титлипур потънаха под повърхността на водата и никога повече не бяха видени.
Мисис Курейши беше издърпана на брега от полицаи със синьо лице, пълни с вода дробове и нужда от целувката на живота. Осман, Шринивас и сарпанчът бяха извлечени скоро след това. Само Мирза Саид Ахтар продължаваше да се гмурка, все по-навътре и по-навътре в морето, стоейки под водата все по-дълго и по-дълго, докато и той накрая беше спасен от Арабско море, изразходван, болен и губещ съзнание.
Поклонението завърши.
Мирза Саид се пробуди в болнична стая, за да открие човек от ОКР320 до леглото си. Властите обмисляха възможността за обвиняване на оцелелите от експедицията на Айша в опит за нелегална емиграция и детективите бяха инструктирани да запишат разказите им, преди да имат възможност да разговарят помежду си.
Това е показанието на сарпанча на Титлипур, Мохамед Дин:
— Точно когато силите ме напуснаха и си помислих, че сигурно ще умра във водата, ги видях със собствените си очи; видях морето да се разделя, сякаш беше сресано; и всички бяха там, далече, отдалечавайки се от мен. Тя също беше там, жена ми Хатиджа, която обичах.
Това каза Осман, момчето с вола, на детективите, които бяха силно разтърсени от клетвените показания на сарпанча:
— Първо много се страхувах да не се удавя аз самият. Все още търсех, търсех, главно заради нея, Айша, която познавах отпреди промяната й. И съвсем в края го видях да се случва, изумителното нещо. Водата се отвори и ги видях да вървят по океанското дъно сред умиращата риба.
Шри Шринивас също се закле в богинята Лакшми, че е видял разделянето на Арабско море; и по времето, когато детективите стигнаха до мисис Курейши, те бяха напълно обезкуражени, защото знаеха, че е било невъзможно за мъжете заедно да измислят тази история. Майката на Мишал, жената на големия банкер, разказа същата история със собствени думи.
— Вярвате или не вярвате — завърши тя изразително, — но каквото са видели очите ми, това повтаря езикът ми.
Гъшокожи мъже от ОКР опитаха трета степен:
— Слушай, сарпанч, не сери с устата си. Толкова много бяха там, никой не видя тези неща. Удавените тела вече плуват към брега, подути като балони и смърдящи като пъкъла. Ако продължаваш да лъжеш, ще те заведем и пъхнем носа ти в истината.
— Можете да ми покажете каквото искате — каза сарпанчът Мохамед Дин на разпитващите го. — Но все още съм видял каквото съм видял.
— А ти? — събраха се мъжете от ОКР., за да питат Мир-за Саид Ахтар, щом се събуди. — Какво видя на брега?
— Как може да питате? — възмути се той. — Жена ми се удави. Не идвайте да ме бомбардирате с въпроси.
Когато разбра, че е единственият оцелял от хаджа на Айша, невидял разделянето на вълните — Шри Шринивас беше този, който му каза какво са видели другите, добавяйки печално: „Наш е срамът, че не бяхме сметнати за достойни да ги придружим. За нас, сетхджи, водите се затвориха, затръшнаха се в лицата ни подобно на райските порти“, — Мирза Саид рухна и плака една седмица и един ден, сухите ридания продължаваха да разтърсват тялото му дълго след като слъзните му канали бяха свършили солта.