Публиката губи търпение. Религията е за храма; джахилийците и поклонниците са тук за забавление. Накарайте този тип да млъкне! Изхвърлете го! Но Абу Симбел отново заговаря.
— Ако твоят Бог наистина е говорил с теб — казва той, — тогава целият свят трябва да го чуе.
И мигновено тишината в голямата шатра се възцарява.
— Звездата!96 — надава вик Махунд и писарите започват да пишат.
— В името на Аллах, милостивия и милосърдния! В името на Плеядата, когато залязва: вашият другар нито е в грешка, нито се отклонява. Нито говори по свое собствено желание. Откровение е, което е било открито: един могъщ на власт го е научил. Той стоеше на най-високия хоризонт: господарят на силата. След това се приближи, по-близо от две стрели дължина, и откри на слугата си това, което е открито. Сърцето на слугата беше вярно, когато видя, каквото видя. Тогава вие осмелявате ли се да оспорвате това, което беше видяно? Видях го също така до лотосовото дърво в най-далечния край, където лежи Градината на упованието. Когато това дърво беше покрито от своето покритие, очите ми не се отвърнаха, нито погледът ми се отклони; и видях някои от най-великите знаци на Повелителя.
На това място без никаква следа от колебание или съмнение той рецитира още два стиха.
— Мислил ли си за Лат и Уза и Манат, третата, другата? — След първия стих Хинд се изправя; големецът на Джахилия вече е прав, много изпънат. И Махунд с неми очи рецитира: — Те са издигнатите птици и тяхното застъпничество наистина е желано.
След като шумът — крясъци, одобрение, позор, викове на преклонение пред богинята Ал-Лат — се разраства и избухва в шатрата, учуденото вече събрание съзира двойно по-сензационното представление на големеца Абу Симбел, поставящ палци върху месестите части на ушите си, разпервайки пръстите на ръцете се като ветрило и произнасяйки с висок глас формулата: „Аллаху Акбар.“ След което пада на колене и притиска едно предумишлено чело към пода. Неговата жена Хинд веднага следва примера му.
Водоносецът Халид е останал до заметнатия вход на палатката по време на тези събития. Сега се втренчва в ужас, докато всички събрани там, тълпата в палатката и ненамерилите място мъже и жени отвън, започва да коленичи, редица след редица, вълната, започнала от Хинд и големеца, се разлива навън, сякаш те бяха камъчетата, хвърлени в езеро; докато цялото събрание както извън палатката, така и вътре, коленичи с дъното нагоре пред Пророка със затворени очи, който е признал божествата пазители на града. Сам Вестителят остава прав, сякаш няма охота да се присъедини към събраните в тяхното преклонение. Избухвайки в сълзи, водоносецът Халид избягва в празното сърце на пясъчния град. Капещите сълзи, докато тича, прогарят дупки в земята, сякаш съдържат някаква силно разяждаща киселина.
Махунд остава неподвижен. Никаква следа от влага не може да бъде открита по миглите на затворените му очи.
През тази нощ на опустошителен триумф на бизнесмена в палатката на невярващите се случват определени убийства, заради които първата дама на Джахилия ще чака години, за да си отмъсти ужасяващо.
Чичото на Пророка Хамза си отива сам към дома, с наведена и сива глава в здрача на меланхоличната победа, когато чува рев и поглежда нагоре, за да види един гигантски ален лъв, заел стойка, за да скочи върху него от високите стени на града. Той знае този звяр, това предание. Дъгоцветието на алената му кожа се смесва с блещукащата сияйност на пустинните пясъци. През ноздрите си издишва ужаса на самотните места по земята. Той плюе смърт и когато армии се осмеляват да навлязат в пустинята, ги поглъща изцяло. През последната синя светлина на вечерта Хамза изкрещява на звяра, подготвяйки се, както е невъоръжен, да посрещне смъртта си.
— Скачай, копеле, мантихоро97! Удушвал съм големи котки с голите си ръце, когато ми беше времето. Когато бях по-млад. Когато бях млад.
Чува смях зад себе си и далечен смях отеква, или така му се струва, от високите стени на града. Той се оглежда около себе си; мантихората е изчезнала от крепостните стени. Той е заобиколен от група джахилийци в разкошни дрехи, връщащи се от панаира, кикотещи се.
— Сега, когато тези мистици се възползваха от нашата Лат, виждат нови богове зад всеки ъгъл, не е ли така? — Разбирайки, че нощта ще бъде пълна с ужаси, се връща вкъщи и поисква бойния си меч. — Повече от всичко на света — мърмори той на тънкия като хартия слуга, който му е служил във война и мир повече от четиридесет и четири години — мразя да признавам, че враговете ми имат право. Проклето знамение, по-добре да убия копелетата, винаги съм си го мислил. Възможно най-доброто разрешение. — Мечът беше останал прибран в кожената си ножница от деня на приемането на вярата от племенника му, но тази нощ — доверява той на слугата — Лъвът е на свобода. Мирът трябва да почака.
97
Мантихора (лат.) — Легендарно животно с човешка глава, лъвско тяло и опашка на дракон или скорпион.