Веднъж като момиче на Батъл Хил104, обичаше тя да си спомня, винаги със същите излъскани от времето думи — веднъж като самотно дете, твърде неочаквано и без усещане за нещо странно се намерих посред една война. Големи лъкове, боздугани, копия. Лененокосите саксонски момчета бяха посичани в сладката им младост. Харълд Стрелоокия и Уилям бяха с уста, пълни с пясък. Да, винаги дарбата, зрението за призраци. — Историята за деня, в който детето Роуза бе имало видение на Хейстингската битка, се беше превърнала за старата жена в една от определящите забележителности на нейното съществуване, въпреки че беше разказвана толкова пъти, че дори разказвачът не можеше със сигурност да се закълне, че е вярна. Понякога копнея за тях, течаха обичайните Роузини мисли. Les beaux jours: скъпите мъртви дни. Тя затвори още веднъж своите спомнящи си очи. Когато ги отвори, видя долу на ръба на водата, не можеше да се отрече, нещо започващо да се движи.
Какво каза на глас в своето вълнение:
— Не мога да повярвам! — Не е вярно! — Той никога не е тук!
На несигурни крака, с блъскащо сърце Роуза отиде за шапката, пелерината и бастуна. Докато на зимния морски бряг Джебраил Фаришта се събуди с уста, пълна със… не, не пясък.
Сняг.
Пфу!
Изплю се Джебраил: скочи, сякаш задвижен от изхрачения секрет; пожела на Чамча — както беше вече разказано — здраве, дълъг живот и щастие; и започна да отупва снега от просмуканите пурпурни ръкави.
— Боже, яр — извика той, подскачайки от крак на крак, — не е за чудене, че на тези хора им израстват проклети сърца от лед.
В същия момент чистата наслада от това да бъдеш: заобиколен от такова количество сняг почти съкруши началния му цинизъм — защото той беше човек от тропиците — и заради това започна да подскача, намръщен и мокър, правейки снежни топки и хвърляйки ги по своя проснат другар, представяйки си снежен човек и пеейки дива неочаквана интерпретация на коледната песен „Джингъл Белс“. Първият намек за светлина се мержелееше на небето и на този приятен морски бряг танцуваше Луцифер105, утринната звезда.
Неговият дъх, това трябва да се спомене, по един или друг начин беше напълно престанал да мирише…
— Хайде, бейби — изкрещя непобедимият Джебраил, в чието поведение читателят може, не без основание, да долови делириумните, разстройващи последици от скорошното му падане. — Стани и изгрей! Нека вземем това място с щурм. — Обърна гръб към океана, заличавайки лошите спомени, за да направи място за следващите неща, както винаги страстно обичащ новотата, той би забил (ако имаше такова) знаме, за да предяви права от името на кой знае кого за тази бяла страна, новооткритата му земя. — Спуно — помоли той, — обърни се, баба, или си проклет мъртвец? — Произнасянето на това върна на говорещия (или поне го тласна към) здравия разум. Той се наведе над проснатите форми на другия, но не посмя да го докосне. — Не сега, стари приятелю — настоя той. — Не когато сме стигнали толкова далече.
Саладин: не беше мъртъв, но плачеше. Сълзите от шока замръзваха на лицето му. Цялото му тяло бе затворено във фина ледена обвивка, гладка като стъкло, подобна на лош: сън, станал действителност. В болестното си полусъзнание, причинено от ниската му телесна температура, той беше обхванат от кошмарния страх да не се счупи, да не види кръвта си да забълбука от ледените пукнатини, от отделянето на плътта му с парчетата. Той беше пълен с въпроси, наистина ли, искам да кажа, с твоите ръце махахме, след това водите, нямаш намерение да ми казваш, че те наистина, като във филмите, когато Чарлтън Хестън106 протегна жезъла си, така че бихме могли по дъното на океана, никога не се е случвало, не би могло, но ако не, тогава как, или по някакъв начин под водата, съпровождани от морски сирени, океанът преминаващ през нас, сякаш сме риби или призраци, това ли е истината, да или не, аз трябва да… но когато очите му се отвориха, въпросите придобиха неяснотата на сънища, така че повече не можеше да ги сграбчва, опашките им пробляснаха пред него и изчезнаха като подводни перки. Той гледаше нагоре към небето и забеляза, че беше с напълно сбъркан цвят, кърваво оранжево, напръскано със зелено, а снегът беше син като мастило. Премигна силно, но цветовете отказаха да се променят, раждайки представата, че е паднал от небето в нещо погрешно, някакво друго място, не Англия или може би не-Англия, някаква подправена област, гнила паланка, променено състояние. Може би, той се замисли за кратко: ада? Не, не, увери се сам, когато го заплаши безсъзнание, не може да бъде това, не още, все още не си мъртъв, но умираш.