За Джебраил нямаше нито градински маркуч, нито раздвоеният край на езика й. Роуза мълвеше символични думи на укор, стискаше ноздрите си, докато проучваше падналия й отскоро сернист Саладин (който до този момент още не беше махнал бомбето си) и след това, в пристъп на плахост, която поздрави с носталгично учудване, изпелтечи покана, вввие пппо-добре внесете вввашия приятел вввътре на тттопло, и затропа обратно нагоре по чакъла, за да сложи чайника, благодарна за ухапванията на зимния въздух, зачервяващи бузите й и казано със старите утешителни думи, спестяващи й изчервяването.
Като млад Саладин Чамча притежаваше лице с твърде изключителна невинност, лице, което сякаш никога не беше срещало разочарование и зло, с кожа мека и гладка, като дланта на принцеса. Беше му служило добре в работата му с жените и беше фактически една от първите причини, която бъдещата му жена Памела Лъвлейс беше посочила за влюбването си в него.
— Толкова кръгла и херувимска — възхищаваше се тя, обхващайки брадичката му. — Като гумена топка.
Той беше обиден.
— Имам кости — възразяваше. — Костна структура.
— Някъде там вътре — признаваше тя. — Всеки има.
След като известно време беше преследван от хрумването, че прилича на безлика медуза; и преди всичко, за да успокои това чувство, той започна да развива строгото, надменно държане, което сега беше негова втора природа. Това беше причина за известни последици, когато, събуждайки се от дълга дрямка, измъчван от поредица непоносими сънища, между които изпъкваха изображенията на Зини Вакил, превърната в морска сирена, пеейки му от айсберг мъчително сладки мелодии, оплакващи неспособността й да се присъедини към него на сушата, викайки го, викайки; но щом отиде при нея, тя бързо го затвори в сърцето на ледената си планина и песента й бързо се промени в песен на триумфа и отмъщението… беше, казвам аз, сериозна работа, когато Саладин Чамча се събуди, погледна в огледало с рамка от синьо-златна имитация на японски лак и откри това старо херувимско лице отново втренчено в него; докато забеляза на слепоочията си заплашително обезцветени подутини, признаци, че трябва да е понесъл в някакъв момент от скорошните си приключения двойка мощни удари.
Гледайки в огледалото промененото си лице, Чамча се опита да припомни себе си на себе си. Аз съм истински мъж, каза той на огледалото, с истинска история и изцяло планирано бъдеще. Аз съм мъж, за когото са важни определени неща: строгост, самодисциплина, разум, преследването на онова, което е благородно, без прибягване до помощ от тази стара патерица Бог. Идеалът за красота, възможността за въодушевление, разумът. Аз съм: женен мъж. Но въпреки неговата литания107 перверзните мисли настояваха да го посещават. Например: че светът не съществува отвъд този плаж там долу и тази къща сега. Че ако не е внимателен, ако прекалено бърза, ще падне от ръба в облаците. Нещата трябва да бъдат правени. Или още веднъж: ако се обади вкъщи веднага, както би трябвало да направи, ако трябва да съобщи на любящата си жена, че не е мъртъв, не е взривен на парчета във въздуха, а е тук, на твърда земя, ако направи това твърде чувствително нещо, лицето, което ще се обади по телефона, не би разпознало името му. Или трето: че звукът на стъпки, звънтящ в ушите му, далечни стъпки, но приближаващи се, не е само временно бучене, причинено от неговото падане, а шум от някаква приближаваща се участ, чертаеща по-близо, буква по буква, елоуин, дийоуин, Лондон. Ето ме в бабината къща. Големите й очи, ръце, зъби.
Имаше телефон с удължен кабел на нощното му шкафче. Той е там, сам се увещаваше. Вдигни го, набери и твоето равновесие ще бъде възстановено. Такива мотаници: не са ти присъщи, не са достойни за теб. Помисли за скръбта й; обади й се веднага.