— Първата напаст от магарешки бодили от петдесет години. Миналото изглежда се завръща.
Той видя една жена да тича през гъстите, вълнуващи се стъбла, боса, с разпусната черна коса.
— Тя го направи — ясно каза гласът на Роуза зад него. — След като го предаде с Лешояда и го превърна в убиец. Той не я поглеждаше след това. О, тя го направи както трябва. Тази е много опасна. Много. — Джебраил изгуби от поглед Аурора дел Сол сред магарешките бодили; един мираж засенчи друг.
Той усети, че нещо го сграбчва изотзад, обръща го и го хвърля по гръб. Не се виждаше никой, но Роуза седеше изправена като стрела в леглото, втренчена в него с широко отворени очи, карайки го да разбере, че се е отказала от надеждата да се задържи за живота и се нуждаеше от него да й помогне да завърши последното откровение. Както с бизнесмена от неговите сънища, той се чувстваше безпомощен и незнаещ… обаче тя изглежда знаеше как да измъква образите от него. Той видя блестяща връв, свързваща двамата пъп о пъп.
Сега беше до едно езерце в безкрайността от магарешки бодили, позволявайки на коня си да пие, а тя пристигна, яздейки своята кобила. Сега я прегръщаше, освобождавайки дрехите и косата й, и сега правеха любов. Сега тя шепнеше как можеш да ме харесваш, аз съм толкова по-стара от теб и той казваше утешителни думи.
Сега тя се изправи, облече се, тръгна си на кобилата, докато той остана там, с отпуснато и топло тяло, пропускайки да забележи мига, когато една женска ръка се промъкна из магарешките бодили и сграбчи ножа му със сребърна дръжка…
Не! Не! Ето така!
Сега тя се върна с коня си при него край езерото и в мига, когато слезе от него, гледайки го неспокойно, той се хвърли върху нея, каза й, че повече не може да понася нейното отблъскване, те заедно паднаха на земята, тя пищеше, той разкъса дрехите й и нейните ръце, драскайки тялото му, попаднаха на дръжката на нож…
Не! Не, никога, не! Ето така: ето!
Сега двамата правеха любов, нежно, с много бавни милувки; и сега един трети конник влезе в просеката край езерото и любовниците бързо се отдръпнаха един от друг; сега дон Енрике извади малкия си пистолет и се прицели сърцето на съперника си — и той усети Аурора да го промушва в сърцето отново и отново, това е за Хуан, а това, защото ме изостави, а това за твоята голяма английска курва — и той почувства ножа на жертвата му да прониква в сърцето му, докато Роуза го промушваше един път, втори път и отново, и след като куршумът на Хенри го беше убил, англичанинът взе ножа на убития мъж и го промуши много пъти в кървящата рана.
В този момент Джебраил, изкрещявайки силно, изгуби съзнание.
Когато се свести, старата жена в леглото говореше на себе си, толкова тихо, че той едва различаваше думите.
— Дойде памперо, югозападният вятър, който поклащаше магарешките бодили. Тогава го откриха или беше преди това.
Краят на историята. Как Аурора дел Сол се изплю в лицето на Роуза Даймънд на погребението на Мартин де ла Круз. Как беше уредено никой да не бъде обвинен за убийството, при условие че дон Енрике вземе доня Роуза и се завърне в Англия по най-бързия начин. Сега се качваха във влака на гарата на Лос Аламос и мъжете в белите костюми стояха на перона, носейки шапки борсалино, принуждавайки ги наистина да заминат. Как щом влакът започна да се движи, Роуза Даймънд отвори чантата на седалката до себе си и каза предизвикателно: донесох нещо. Малък сувенир. И разгъна платнен вързоп, за да открие гаучовски нож със сребърна дръжка.
— Хари умря през първата зима у дома. След това нищо не се случваше. Войната. Краят. — Тя направи пауза. — Да се смалиш до това, след като си бил в този простор. Не е като да се родиш наново. — И след още едно мълчание. — Всичко се смалява.
Настъпи промяна в лунната светлина и Джебраил почувства една тежест да се вдига от него, толкова бързо, че той си помисли, че може да се понесе към тавана. Роуза Даймънд лежеше неподвижно, със затворени очи, ръцете й почиваха върху ръчно изработената калъфка на юргана. Тя изглеждаше нормално.
Джебраил разбра, че няма нищо, което да му попречи да излезе през вратата.
Той тръгна внимателно по стълбите надолу с все още малко несигурни крака; намери тежкия габардинен балтон, някога принадлежал на Хенри Даймънд, и сивата филцова шапка, на която името на дон Енрике беше избродирано от ръцете на жена му; и си тръгна, без да поглежда назад. В мига, когато излезе навън, вятърът грабна шапката му и я изпрати да подскача надолу по плажа. Той я подгони, хвана я и я нахлупи обратно. Лондон шариф,113 ето ме, идвам. Той носеше града в джоба си: географския Лондон, целия метрополис с кучешки уши, от А до Я.