Тя го сънува, неговото лице изпълваше съня. „Нещата свършват — каза й той. — Тази цивилизация, нещата се сгъстяват за нея. Беше страхотна култура, блестяща и гнила, канибалска и християнска, славата на света. Трябва да я честваме, докато можем; додето не падне нощта.“
Тя не се съгласи дори в съня, но знаеше, докато сънува, че сега няма смисъл да му го казва.
След като Памела Чамча го изхвърли, Джъмпи Джопги прескочи до кафенето на мистър Суфян Шаандаар на Брикхол Хай стрийт и седна там, опитвайки се да реши дали е глупак. В ранната сутрин мястото беше почти празно, като изключим една дебела лейди, купуваща кутия пасти, бафри и джалебис122, двойка ергени шивачи, пиещи чало-чай123 и една възрастна полякиня от времето, когато евреи държаха експлоататорските предприятия наоколо, която седеше по цял ден в ъгъла пред два зеленчукови самосас124, едно пури125 и чаша мляко, обявявайки на всеки, който влезеше, че е тук единствено защото „е най-близко до кашер, а днес човек трябва да прави най-доброто, на което е способен“. Джъмпи седна с кафето си под ярката картина на гологръда митична жена с няколко глави, тънки облаци затуляха зърната й, тя беше в естествен ръст в червеникаво оранжево, неоново зелено и златисто; тъй като навалицата още не беше започнала, собственикът мистър Суфян забеляза, че е тъжен и обезкуражен.
— Ей, свети Джъмпи — пропя той, — защо носиш лошото си време в моето заведение? Тази страна не е ли достатъчно пълна с облаци?
Джъмпи се изчерви, докато Суфян викаше към него със своята малка бяла шапчица на верността, забодена както обикновено, и мустаци, къносани в по-малко червено от брадата му след скорошното му поклонничество до Мека. Мохамед Суфян беше плещест тип с дебели ръце и шкембе, толкова набожен и толкова нефанатично вярващ, колкото не можеш да срещнеш, и Джоши гледаше на него като на някакъв по-стар роднина.
— Слушай, чичо — каза той, когато собственикът на кафенето стоеше над него, — мислиш ли, че съм истински идиот?
— Правил ли си някога пари? — попита Суфян.
— Не и аз, чичо.
— Въртял ли си някога някакъв бизнес? Внос-износ? Без лиценз? Магазин на кьоше?
— Никога не съм разбирал от цифри.
— А къде са членовете на семейството ти?
— Нямам семейство, чичо. Сам съм.
— Тогава в самотата си сигурно непрекъснато се молиш на Бога за напътствия?
— Познаваш ме, чичо. Аз не се моля.
— Няма съмнение — заключи Суфян. — Ти си дори по-голям глупак, отколкото предполагаш.
— Благодаря ти, чичо — каза Джъмпи, допивайки кафето си. — Много ми помогна.
Суфян, знаейки, че привързаността към дразненето му развеселяваше другия мъж въпреки мрачното му лице, се провикна към светлокожия и синеок азиатец, който току-що беше влязъл, облечен в елегантно карирано палто с широки ревери.
— Ей, Ханиф Джонсън — извика той, — ела тук, за да разрешиш една загадка. — Джонсън, хитър адвокат и местното забогатяло момче, държащо офис над кафене „Шаандаар“, се откъсна от двете красиви дъщери на Суфян и се насочи към масата на Джъмпи. — Обясни ми що за момче е това — каза Суфян. — Не мога да го разбера. Не пие, мисли парите за болест, притежава може би две ризи и няма VCR, на четиридесет години и не е женен, работи за два пайса126 в спортния център, преподавайки бойни изкуства и какво ли не, живее от въздуха, държи се като риши127 или пир128, но няма никаква вяра, никъде не отива, но изглежда така, сякаш знае някаква тайна. Всичко това плюс университетско образование, ти ми обясни. Ханиф Джонсън тупна Джъмпи по рамото.
— Той чува гласове — каза адвокатът. Суфян вдигна ръце в подигравателно учудване.
— Гласове, опа, баба! Гласове откъде? Телефона? Небето? Уокмен „Сони“, скрит в палтото му?
— Вътрешни гласове — сериозно каза Ханиф. — Горе на писалището му има парче хартия с няколко стиха върху нея. И заглавие: Реката от кръв.
Джъмпи подскочи, обръщайки празната си чаша.
— Ще те убия — изкрещя той на Ханиф, който хукна през помещението, викайки:
— Имаме поет сред нас, Суфян сахиб. Отнасяйте се с уважение. Пипайте внимателно. Той казва, че улицата е река и ние сме течението; човечеството е река от кръв, това е идеята на поета. Също така отделното човешко същество… — той прекъсна, за да завие и побегне към далечния край на масата за осем, когато Джъмпи го догони, изчервявайки се яростно и махайки с ръце. — В собствените ни тела не тече ли реката от кръв? Подобно на римляните, порообразният Инък Пауъл каза: Сякаш виждам реката Тибър да се пени с много кръв.