Вземи обратно тази метафора, си каза Джъмпи Джоши. Обърни я; направи я на нещо, което можем да използваме.
— Това е като изнасилване — призова той Ханиф. — За Бога, престани.
— Гласовете, които човек чува, са външни, но — размишляваше собственикът на кафенето. — Жана д’Арк, а? Или как му беше името на онзи с котката: стани пак Уитингтън.129 Но с подобни гласове човек става велик или поне богат. Обаче този не е велик, а беден.
— Достатъчно — Джъмпи вдигна ръце над главата, хилейки се, без да желае истински. — Предавам се.
След това в продължение на три дни; въпреки всичките усилия на мистър Суфян, мисис Суфян, техните дъщери Мишал и Анахита и на адвоката Ханиф Джонсън, Джъмпи Джоши не беше същият. „По-скоро Трътльо, отколкото Джъмпи“130, както каза Суфян. Той си вършеше работата в младежките клубове, офисите на филмовия кооператив, към който принадлежеше, и по улиците, раздавайки дипляни, продавайки определени вестници и висейки наоколо; но крачките му бяха тежки, докато вървеше по пътя си. И тогава на четвъртата вечер звънна телефонът зад тезгяха на кафене „Шаандаар“.
— Мистър Джамшед Джоши — изчурулика Анахита Суфян, имитирайки английския акцент на висшите кръгове. — Ще дойде ли, моля, мистър Джоши при апарата? Има личен разговор за него.
Баща и забеляза радостта, изригваща от лицето на Джъмпи, и тихичко прошепна на жена си:
— Мисис, гласът, който това момче иска да чуе, в никакъв случай не е вътрешен.
Невъзможното нещо се появи между Памела и Джамшед, след като бяха прекарали седем дни в правене на любов с неизтощим ентусиазъм, безкрайна нежност и с такава свежест на духа, че човек би си помислил, че процедурата е изобретена точно сега. Седем дни те останаха без дрехи с пуснатото на максимум централно отопление и се преструваха на тропически любовници в някоя гореща и ярка страна на юг. Джамшед, който винаги е бил несръчен с жените, каза на Памела, че не се е чувствал толкова прекрасно от онзи ден през осемнадесетата му година, когато най-после се научил как да кара велосипед. В мига, когато думите бяха казани, той се уплаши, че е развалил всичко, че това сравнение на голямата любов на живота му с разнебитеното колело от студентските му години ще бъде прието като обида, каквато несъмнено беше; но нямаше защо да се тревожи, защото Памела го целуна по устата и му благодари за най-хубавото нещо, което някога мъж е казвал на жена. В този момент той разбра, че не може да сбърка и за пръв път в живота си започна да се чувства истински сигурен, сигурен като в дома си, като човешко същество, което е обичано; същото изпитваше и Памела Чамча.
На седмата нощ те бяха събудени в съня си без сънища от невъзможен за сбъркване шум — вдигаше го някой, който се опитваше да нахлуе в къщата.
— Имам хокеен стик под леглото си — прошепна уплашена Памела.
— Дай ми го — изсъска Джоши, също толкова уплашен.
— Идвам с теб — трепереше Памела. Джоши се тресеше:
— Не, няма.
Най-накрая и двамата запълзяха надолу, всеки от тях в един от халатите с волани на Памела и с ръка върху етика за хокей, който никой от тях не чувстваше достатъчно смелост да използва. Да предположим, че е мъж с пушка, усети се Памела да си мисли, мъж с пушка, който казва: „Върнете се горе“.
… Те стигнаха началото на стълбите. Някой запали осветлението.
Памела и Джоши изпищяха едновременно, изпуснаха етика за хокей и побягнаха нагоре толкова бързо, колкото ги държаха краката; докато долу в предното фоайе, ярко осветена от предната врата, чието стъкло беше счупила, за да завърти ключалката на кръглата дръжка на вратата (в своята страст Памела беше забравила да използва веригата), стоеше фигура от кошмар или от късните телевизионни филми, фигура, покрита с кал, лед и кръв, най-косматото създание, виждано някога, с крака и копита на гигантски козел, мъжки торс, покрит с козина, човешки ръце, рогата, но все пак човешка глава, покрита с мръсотия и заформяща се брада. Само и ненаблюдавано, невъзможното нещо падна напред и остана да лежи неподвижно.
Горе, на самия връх на къщата, което ще рече в Саладиновата бърлога, мисис Памела Чамча се гърчеше в обятията на любовника си, изплаквайки сърцето си и крещейки с всички сили:
— Не е вярно! Мъжът ми избухна! Няма оцелели! Чуваш ли ме? Аз съм вдовицата Чамча, чийто съпруг е животински мъртъв!
129
Дик Уитингтън (?–1423) — англ. търговец и три пъти кмет на Лондон, който според легендата чул глас след поредното обедняване, призоваващ го „Стани пак, Уитингтън, кмет на Лондон.“