— 5 —
Във влака за Лондон мистър Джебраил Фаришта отново беше обзет от страха, че Бог е решил да го накаже за загубата на вярата, карайки го да полудее. Той беше седнал до прозореца в първокласно купе за непушачи с гръб към машината, защото за съжаление един тип беше заел другото място, и нахлупил дълбоко меката си шапка, седеше със свити юмруци в аления раиран габардин и се паникьосваше.
Ужасът от загубата на разсъдъка заради един парадокс, от това да бъдеш погубен от нещо, в което той повече не вярваше, че съществува, от превръщането на неговата лудост в аватара на един химеричен архангел, беше толкова силен в него, че беше невъзможно да мисли за това твърде дълго; но как другояче да се обяснят чудесата, метаморфозите и призраците от последните дни? „Това е прост избор — трепереше мълчаливо той. — А изгубил съм си ума, или Б — баба, някой е отишъл и е сменил правилата.“
Сега обаче я имаше утешителната какавида на това железопътно купе, в което чудото успокоително отсъстваше, облегалките бяха оръфани, лампичката за четене над рамото му не работеше, огледалото липсваше от рамката и освен това там бяха правилата: малките кръгове в червено-бяло, забраняващи пушенето, лепенките, наказващи за неправилно използване на спирачката, стрелките, посочващи точките, до които — и не повече! — е разрешено отварянето на малките плъзгащи се прозорчета. Джебраил посети тоалетната и там също малка серия забрани и инструкции зарадва сърцето му. Когато дойде кондукторът с авторитета на своите правещи лунообразни дупки клещи, Джебраил беше донякъде успокоен от тези прояви на закона и започна да се оперва и измисля рационализации. Щастливо беше избягал от смъртта, след това от някакъв вид делириум и сега, възстановен до самия себе си, можеше да очаква нишките на стария си живот, това ще рече на стария нов живот, новия живот, който беше планирал преди, ъъъ, прекъсването — да бъдат подхванати наново. Докато влакът го отнасяше все по-далече и по-далече от сумрачната зона на неговото пристигане и последвалото тайнствено пленничество, носейки се щастливо по щастливата предсказуемост на успоредни метални релси, той усети привличането на големия град, който започва да упражнява магията си върху него, и старата му дарба за надежда, неговият талант да прегръща обновлението пред самозаслепяване за миналите трудности отново се заяви, така че бъдещето можеше да се види. Той скочи от мястото си и се тръшна на противоположната страна на купето с лице, символично обърнато към Лондон, дори това да означаваше да се откаже от прозореца. Какво го е грижа за прозорците? Всичкият Лондон, който искаше, беше тук, в главата му. Той каза името й гласно: „Алилуя“.
— Алилуя, братко — потвърди единственият друг обитател на купето. — Осанна, добри ми сър, и амин.
— Но трябва да добавя, сър, че моите разбирания са напълно светски — продължи непознатият. — Ако бяхте казали „Ля-илях“, аз с радост щях да отговоря с пълно гърло „Илляллях.“131
Джебраил разбра, че неговото преместване през купето и нехайното произнасяне на необикновеното име на Али са погрешно разбрани от неговия спътник като покана за разговор на социални и теологични теми.
— Джон Маслама — изрева мъжът, като рязко измъкна визитка от малко портмоне от крокодилска кожа и я натрапи на Джебраил. — Аз лично следвам моя собствена редакция на универсалната вяра, изобретена от император Акбар132. Бих казал, че Бог е нещо подобно на небесната музика.
Беше очевидно, че мистър Маслама се пръска от думи и че сега, когато вече беше изригнал, не оставаше нищо друго освен да се изтърпи, да се остави пороят да се оттече по своя звучен път. Тъй като мъжът имаше направа на боксьор, изглеждаше неразумно да бъде ядосван. В очите му Фаришта откри светлината на Истинския вярващ, светлина, която доскоро беше виждал всеки ден в собственото си огледало за бръснене.
— Добре се оправям, сър — хвалеше се Маслама с изящно модулиран и провлечен оксфордски говор. — За кафяв човек изключително добре, взимайки под внимание същината на обстоятелствата, сред които живеем; надявам се, ще позволите.
С кратко, но красноречиво махване на дебела като пушен бут ръка той посочи богатството на своите дрехи: шития по поръчка раиран костюм от три части, златния часовник с тежък ланец и украшение, италианските обувки, копринената вратовръзка с герб, брилянтените копчета за ръкавели на колосаните му бели маншети. Върху този костюм на английски милорд стоеше глава с учудващи размери, покрита с гъста пригладена коса и щръкнали неправдоподобно тучни вежди, под които лумтяха жестоките очи, които Джебраил вече грижливо беше отбелязал.
132
Акбар Великолепни, владетел на Империята на Моголите, който отхвърля ортодоксалния ислям.