Тя вдигна един бастун със сребърна дръжка и се приготви да си тръгне. Учителката, мисис Бери, излезе напред, за да изрече обичайните баналности. Но момичетата не можеха да се откажат.
— Какво беше това в края на краищата, Али? — настояха те; и тя, изглеждаща внезапно с десет години по-стара от нейните тридесет и три, вдигна рамене.
— Не мога да кажа — отговори им тя. — Може би призракът на Морис Уилсън.
И напусна класната стая, тежко облягайки се на своя бастун.
Градът — истинският Лондон, яр, нищо по-малко! — беше облечен в бяло, подобно на опечален на погребение в Изтока. — Чие проклето погребение, мистър, диво се запита Джебраил Фаришта, не моето, надявам се и вярвам. Когато влакът пристигна на гара Виктория, той скочи от него, без да го изчака напълно да спре, изкълчи глезена си и се просна между количките за багаж и подигравателните усмивки на чакащите лондончани, притискайки, докато падаше, все по-сплесканата си мека шапка. Реха Мерчант не се виждаше никъде и използвайки момента, Джебраил побягна през разхвърляната тълпа като мъж, обладан от зъл дух, само за да я открие на бариерата за проверка на билетите, носейки се търпеливо на своя килим, невидима за всички очи освен неговите, на три фута над земята.
— Какво искаш — избухна той, — каква работа имаш тук?
— Да наблюдавам падението ти — веднага отговори тя, като добави. — Огледай се, вече те накарах да изглеждаш като кръгъл глупак.
Хората освобождаваха пространството около Джебраил, дивия мъж със свръхголямото палто и овехтялата шапка, този човек си говори сам, каза детски глас, и майка му отговори, шшшт, скъпа, грешно е да се подиграваш на страдащите. Добре дошли в Лондон. Джебраил Фаришта се втурна към стълбите, които водеха към метрото. Върху килима си Реха го остави да се измъкне. Но когато, много забързан, пристигна на северната платформа на линия Виктория, я видя отново. Този път беше цветна снимка в 48-листен рекламен плакат на стената на тунела от другата страна на релсите, рекламиращ достойнствата на международна система за пряко избиране. Изпратете гласа си в Индия на вълшебно килимче, съветваше тя. Не се изискват джинове и лампи. Той нададе силен писък, като накара спътниците си отново да се съмняват в нормалността му, и избяга към южната платформа, където един влак точно пристигаше. Той скочи в него и там беше Реха Мерчант лице в лице с него, с навит килим, поставен напряко на коленете й. Вратите зад него се затвориха с трясък.
Този ден Джебраил Фаришта бягаше във всички посоки из метрото на град Лондон и Реха Мерчант го намираше, където и да отидеше; тя стоеше до него на безкрайния ескалатор нагоре към Оксфорд Съркъс и в претъпканите елеватори на Тъфнел парк, отърквайки се о него изотзад по начин, който щеше да сметне за твърде възмутителен приживе. На крайните точки на градското метро тя хвърляше по него призраците на своите деца от върховете на дървета, прилични на хищни лапи, и когато излезе за въздух отстрани на Бенк ъф Ингланд, тя самата се хвърли театрално от върха на неокласическия й фронтон. И въпреки че нямаше ни най-малка представа за истинската форма на този най-протейски137 и хамелеонски от градовете, Джебраил се убеди, че той продължаваше да променя формата си, докато тичаше под него, така че спирките на метрото сменяха линиите и се следваха една друга в явно произволна последователност. Колкото пъти се появеше на повърхността, задушавайки се от този подземен свят, в който законите на пространството и времето бяха спрели да действат, се опитваше да спре такси; обаче нито едно не беше склонно да спре, така че беше задължен да се хвърли обратно в този адски лабиринт, този лабиринт без решение, и да продължава епическото си бягство. Най-накрая, изтощен отвъд надеждата, той се предаде на фаталната логика на своята лудост и излезе произволно там, с което призна, че трябва да бъде последната, без значение, спирка на неговото удължено и безплодно пътуване в търсене на химерата на обновлението. Той излезе в разбиващото сърцето безразличие на една замърсена от вятъра улица край инфектиран от камиони околовръстен път. Вече беше паднал мрак, когато с несигурни крачки, използвайки последните запаси от своя оптимизъм, влезе в един непознат парк, който изглеждаше призрачен от ектоплазмените свойства на волфрамовите лампи. Когато падна на коленете си в самотата на зимната нощ, той видя една жена, бавно движеща се към него през покритата със сняг трева, и предположи, че това трябва да е неговата Немезида, Реха Мерчант, идваща да поднесе смъртоносната си целувка, да го издърпа надолу към един по-дълбок подземен свят от този, в който беше съкрушила ранения му дух. Вече не го беше грижа и когато жената го доближи, той беше паднал напред на ръцете си, палтото му висеше свободно около него и му придаваше вид на голям, умиращ бръмбар, носещ по неизвестна причина мръсна сива мека шапка.