Пътуването с параход по езерото беше много приятно. Не познавах местността и тя ме очарова. Плувахме край големи лехи от смарагдовозелени папируси. Те стигаха до 6 метра височина и изглеждаха като гори. Обширните лехи се кръстосваха от водни пътища, които водеха навътре в блатата и бяха толкова тесни, че по тях можеше да се плува само с кану. Водни лилии покриваха водата, изпъстрени тук-там с красиви пурпурни цветове. Навсякъде около нас летяха птици. Стотици дяволици и ръждави змиешийки12 стояха по ниските дървета или бяха накацали върху храсти с разперени криле, за да се греят на топлото слънце. Ята от свещените ибиси газеха из плитчините. Пеликани размахваха бавно криле над гладката водна повърхност. Патици, водни кокошки и гмурци имаше навсякъде. Минавахме и покрай орли-рибари с бели глави и гърди. Те седяха по върховете на високите дървета и спокойно почиваха, докато гладът не ги подканваше да тръгнат на риболов.
Лъчите на залязващото слънце пръскаха най-фантастични багри, а в падащия мрак небето се сливаше със спокойно плискащата се вода на езерото. В такива минути човек особено силно чувствува голямото другарство и изведнъж открива, че отново е влюбен в съпругата си.
Късно една вечер капитанът пусна котва във Фумве. Вероломен риф от назъбени скали охраняваше пристанището. Капитанът започна да спори с един туземец от екипажа за правилния канал. Разтревожих се, защото нямах никакво желание последните 800 метра да плувам в богатото с крокодили езеро. Единственото осветление на кораба се състоеше от два фенера, но аз бързо извадих още два от нашия багаж и с помощта на обединената светлина успяхме да пуснем котва.
Малката туземна колония беше видяла светлината. Те запалиха голям огън на брега, за да ни упътят. Едно кану, пълно с учудени туземци, се приближи. Те недоумяваха какво търси този кораб на техния усамотен пристан. Когато чуха, че ние ще прекараме два месеца сред тях, още повече се изненадаха. Не можеха да си представят, че бял човек би отишъл някъде, без да търси трофеи или някаква печалба, и не можеха да повярват, че идваме само на почивка.
Построихме палатката под сянката на дърветата и организирахме домакинството си. Цяла седмица не правехме нищо и се наслаждавахме на бездействието. Сутрин ни будеха с пискане и подсвиркване хиляди червеноопашати папагали, които гнездяха на острова. Щом усетеха, че се размърдваме, момчетата влизаха безшумно в палатката с горещ чай. След къпането закусвахме. Сутрин се разхождахме из острова и наблюдавахме птиците и малките животни. Големите животни бяха малко. С изключение на антилопите стутунга, видяхме само стада хипопотами, които се плискаха край обраслите с тръстика брегове. Понякога виждахме групи от тези големи водни прасета да се пекат на слънце върху пясъчната ивица. Те рядко се отдалечаваха от водата — само в облачни дни и нощем, когато излизаха на брега да се хранят.
Хипопотамите са по-силни, отколкото се предполага. Голям мъжки хипопотам е опасен противник дори за носорог. Веднъж попаднах на едно място край брега на езерото, където се бяха срещнали хипопотам и носорог — животни в разцвета на силите си. И двата бяха мъртви. Очевидно хипопотамът беше излязъл на брега да пасе. Носорогът вероятно е слизал към езерото да пие вода. Никой не отстъпил. Последвала ужасна битка. Гърбът на носорога носеше следите от страшното захапване на хипопотама. Хипопотамът беше жестоко надупчен на няколко места от рога на противника си. Животните лежаха на няколко стъпки едно от друго и двете загинали в една абсолютно ненужна битка. Очевидно въпрос на чест.
Ята гъски-пигмеи живееха спокойно в тръстиките и не се плашеха от нас. Тези елегантни, подвижни птици винаги са били мои любимци. Видяхме също големи ята от зимно бърне13 и шпорокрили гъски. Често се срещаха ята от по няколко хиляди птици.
Водите на езерото около острова бяха пълни с крокодили. Главите им, очертани във водата, приличаха на безброй плуващи пънове, довлечени от течението. Имаше най-различни големини — от чудовища до бебета, но не по-големи от тропически гущер — и цветове — от чернокафяви до жълтозелени. Мисля, че крокодилът е единственото диво животно, което не прави никаква разлика между човека и обикновените си жертви. Убивал съм крокодили за кожите и съм намирал в тях украшения на туземци редом с копита от диви свине, рога от антилопи и цяла колекция малки камъни. Нямам представа защо тези влечуги ядат камъни — може би за смилане на храната, както щраусовите птици, които поглъщат дребни камъчета.