Реших при това пътуване да взема тежка пушка — двуцевка Джефри 0,50014. Аз съм убеден, че и най-тежкото оръжие, което е по силите на ловеца, не е достатъчно силно при лов на биволи. Като предвидих, че някои от ранените животни ще се опитат да избягат в гората и ще трябва да се гонят оттам, реших да взема и няколко кучета. Ако това се стори някому не съвсем честно, мога да му отговоря, че изпълнявах задача, възложена ми от отдела, и никак не се интересувах от лична слава.
Общинският обор в Найроби можеше да ми предложи само малък брой непородисти дворни кучета. Нямах избор, затова реших да взема всичките. По-късно успях да прибавя към тях няколко по-големи и по-будни кучета, които купих от заселници. При все това все още се нуждаех от „водач“, който да поведе останалите с кураж и решителност. Кучетата лесно тръгват след водача си и едно първокласно куче можеше да превърне група обикновени и необучени кучета в доста добра хайка. Не можах да намеря водач, затова се готвех да напусна Найроби с моята сбирщина.
Няколко дни преди да тръгна, при мен дойде един виден служител и ме помоли да го отърва от домашното му куче. Смяташе, че животното е лошо и злобно. Беше нападнало и ухапало няколко местни жители и беше убило доста домашни животни из околностите на Найроби. От описанието разбрах, че кучето е действително непоправимо, но в този момент всичко можеше да бъде от полза. Отидох да го взема.
Кучето ми хареса още от пръв поглед. Беше с едър кокал, светлокафяво, голямо колкото кучетата елзаска порода. Имаше силни челюсти и очевидно знаеше как да ги употребява. Изглежда, че беше обикновена кръстоска със силно изразени черти на бултериер. Реших да го наричам Баф, лесна за произнасяне дума. Кучето бързо свикна с името. Надявах се, че ще се разбираме добре. Стори ми се, че то е умно и смело животно, което обича приключенията, и че по природа съвсем не беше предназначено за глезено домашно животно. То не можеше да понася да бъде затворено в град, а аз самият познавах това чувство много добре. Не мисля, че бях този, който трябваше да го съди, че беше изгубвал самообладанието си и беше поухапвал някои хора.
Баф скоро се наложи за водач на моите кучета. Някои се опитаха да се подърлят с него, но скоро се научиха да бъдат предпазливи. Дори женските кучета показваха предпочитания, като прехвърлиха чувствата си към него, докато другите кучета обикаляха наоколо на безопасно разстояние. Въпреки своята свирепост Баф беше вярно куче. Той можеше да лежи в краката ми с часове, като от време на време повдигаше дълбок и тъжен поглед, изпълнен с копнеж, и се опитваше да чете мислите ми. Дори още преди да напуснем Найроби, аз се бях привързал към Баф повече, отколкото някога съм се привързвал към друго куче. Можех само да се надявам, че той ще се прояви в лова на биволи и ще се научи да избягва жестоките им рога и остри копита.
Като приближавахме Томсън Фоз, разбрах защо предишният господар на Баф толкова настойчиво искаше да се отърве от него. Бях извел привечер всички кучета да се поразтъпчат и по пътя минахме покрай стадо овце, карани от местен овчар. Баф не удържа пред гледката на стадото. Спусна се сред овцете, отдели един овен с тлъста опашка и само след няколко секунди овенът беше повален, а зъбите на Баф бяха забити дълбоко в гърлото му. Издърпах кучето, свалих ремъка си и му ударих такъв бой, който той запомни завинаги. Баф понесе наказанието си без скимтене, с което още повече ми хареса. Платих овена на овчаря и се върнах в лагера, а Баф весело подскачаше по петите ми през целия път.
Няколко момчета от племето ндеробо, четвърт масаи и три четвърти бушмени, бяха придадени към лагера ми като следотърсачи. Ндеробо са племе, достойно за похвала, много добри ловци, макар че се занимаваха не само с лов, но малко и със земеделие. Едва от няколко часа бяхме пристигнали в селото, когато чух страшна суматоха пред моята палатка. Изтичах навън. Баф беше съборил една от местните жителки и бързаше да свали облеклото й. То се състоеше само от парче плат около слабините й, но той го беше разкъсал и беше забил зъби в меката част на крака й. Улових Баф за опашката и с всичка сила го издърпах от жената. Тя изтича към най-близката колиба, а по пълния й крак личаха червени и бели следи. Очаквах страшен протест от местните жители, но съпругът на жената се търкаляше по земята, като се смееше високо. Останалите туземци също се забавляваха, Някои от тях даже дойдоха и ме поздравиха, че имам такова великолепно куче. Те смятаха нападателността на Баф като добър признак за куче, което гони биволи.