Веднага му направих инжекция с морфин, за да облекча болките му. След няколко минути той се посъвзе. Първият му въпрос беше: „Мъртъв ли е оръженосецът? Ако не е, дайте да го убия, докато още имам сила!“
Оръженосецът е бил истинската причина за трагедията. Киракангано обясни, че след като съм ги оставил, оръженосецът започнал да се промъква навътре в гъсталака въпреки моята забрана и протестите на Киракангано. Попаднал на бивола, който лежал на земята, и стрелял в него. Биволът изревал, скочил на крака и нападнал. Ужасеният оръженосец побягнал към Киракангано. Явно било, че се надявал биволът да подгони Киракангано. Когато оръженосецът доближил Киракангано, биволът го настигнал и така силно го блъснал в гърба, че той полетял върху Киракангано. Ударил го в краката и го съборил на земята. Моят приятел дори нямал възможност да употреби копието си, защото биволът веднага налетял върху него.
Отидох да потърся оръженосеца. Шест метра надясно от Киракангано намерих тялото му. Лежеше на гръб и езикът му висеше от устата. Повдигнах отпуснатото тяло. Вратът беше счупен на две места от силния удар на бивола. Изглежда, че биволът го беше блъснал с предната част на черепа си и с двата си рога едновременно. Човекът беше още жив. Той простена „маджи“, което на неговия език означава „вода“. Взех манерката си и се опитах да налея вода в устата му. Водата потече от двете страни на лицето му. Докато го държах, усетих как дишането му спря. Неговите дни на ловец, завършиха.
Като казах на Киракангано, че оръженосецът е мъртъв, слаб трепет на усмивка пробягна по лицето му. По-късно намерих копието му, забодено в рамото на бивола. Мислех, че Киракангано го беше хвърлил, целейки се в него, но той ми каза, че биволът сам се набол, като се навел да го мушка.
Върнах се до лагера и накарах носачите да докарат колата до началото на гората. С тяхна помощ пренесохме Киракангано и мъртвия оръженосец в колата. Най-близкият лекар беше на около сто километра далеч от нас, а пътят дотам беше страшно труден и неравен. Принцът шофираше, а аз седях до Киракангано. Заваля дъжд. Това направи пътя плъзгав и още по-труден. На около половината път колата затъна в дълбок ров. Принцът се опитваше да я изкара нагоре по калния бряг, но колата се плъзгаше назад. Спомням си само, че непрекъснато се блъсках в мъртвото тяло на оръженосеца, докато се мъчех да държа Киракангано на ръце да не се друса много. При всяко разтърсване сърцето ми се свиваше от болка за него. Най-сетне излязохме от рова и продължихме. Умиращият ми приятел ми посочи един африкански глиган с необикновено красиви зъби, който мина край колата. Макар че вече умираше, той все още беше ловец по сърце. Разказваше ми за жена си, децата си, домашните животни и тихо отбелязваше, че вече никога няма да ги види. Стараех се да го ободря и му казвах, че ще оздравее и че отново ще ходим на лов заедно. Киракангано само се усмихваше. Знаеше, че умира.
Същата нощ моят приятел издъхна. Той беше смел човек, опитен ловец, истински африканец. Единствената ми утеха беше само това, че Киракангано почина от смърт, за която много местни жители мечтаят — убит от диво животно през време на лов. Радвам се също, че копието му, макар и случайно забодено в рамото на бивола, беше обляно от кръв. Мисля, че Киракангано беше щастлив, че умира с окървавено копие.
Гората Итури
По-голямата част от живота си прекарах в Африка сред просторните гъсталаци и гори, обширни равнини и плата — областта, която е позната под името Страната на белите. Известно време съм живял и в джунглите и макар че не бих желал да живея в тези тъмни потайни места, трябва да призная, че те са просто пленителни. Истинските джунгли са необикновени места. Здрачът в тях не се вдига даже по обяд. Тук живеят малките горски пигмеи и канибалите заедно с най-различни животни, които човек никога не може да срещне на откритите места. Винаги с удоволствие съм водил експедиции из джунглите, защото те крият особено обаяние. Но трябва да си призная, че винаги съм бил по-радостен, когато експедицията завършваше и се завръщах в Кения.
Към 1930 г. бях избран за водач на една експедиция в огромната гора Итури. Тя се простираше нашироко в североизточната част на Белгийско Конго17. Експедицията беше изпратена от музея Кензингтън в Лондон и се предвождаше от д-р Р. Акройд. Дотогава малко експедиции бяха влизали в гората Итури и доктор Акройд желаеше да отнесе богата колекция от животни и растения от тази област.