Запознах се с д-р Акройд в Кампала, Уганда, на около 200 километра от границата на Конго. Д-р Акройд ми направи много добро впечатление. Беше на средна възраст, с приятни маниери, явно готов на всичко. По-късно разбрах, че беше и много опитен естественик. Казах му, че познавам съвсем малко Белгийско Конго, тъй като бях водил само един път група любители на лов за малки свирепи червени биволи, които живеят из горите там. Но Итури почти не познавах. Доктор Акройд поклати глава.
„Предвиждах това, затова съм ангажирал много опитен водач. Навярно сте чували за Безеденхут, човекът, който направи първите снимки на диви окапи!18 Успях да се свържа с него и той се съгласи да ни преведе през гората“.
Срещнах Безеденхут малко по-късно същия ден. Той беше слаб, жилав човек, с много руса коса и проницателни сини очи. Той също беше холандец, както Фури, моят стар приятел от Серенгети. Бях чувал за него, че беше живял доста труден и разпуснат живот, но след като поговорихме малко, разбрах, че много добре познава гората Итури и ще може да ни преведе през нея. Запитах го за неговите прочути снимки на окапи. Безеденхут ми разказа как успял да направи снимките, като лазел на ръце и колене през джунглите, облечен в кожата на дива свиня. Той се усмихваше, като ми разказваше това, и аз разбрах, че има нещо друго, което премълчава, но не настоявах за подробностите.
Пътувахме на изток през Уганда до селото Мберемюл, разположено на река Семелики, откъдето се влиза в Конго. Въоръжени местни войници пазеха двата бряга на реката и един белгийски полицейски префект провери паспортите ни. Когато дойде до паспорта на Безеденхут, полицейският чиновник започна да го разглежда внимателно. Аз потърсих с очи нашия водач, за да си обясня странното взиране на префекта в паспорта му. Безеденхут обаче беше изчезнал като дим.
„Този паспорт е подправен. Не мога да го уважа. Кой е човекът?“
Доктор Акройд описа Безеденхут. Префектът почти подскочи от учудване. „Какво? Та това е най-прочутият бракониер на слонова кост в Африка“, извика той. „При последното си пътуване тук той подмами местните ни войници да напуснат казармата и да тръгнат да бракониерствуват с него. Войниците убивали слонове с пушките, а той събирал слоновата кост и натрупал цяло състояние. Носачите му преплуваха в Уганда с плячката. Никога няма да му разрешим да влезе в Конго“.
Понеже реката Семелики е около 40 метра широка, два и половина метра дълбока и пълна с крокодили, думите на префекта ми се сториха невероятни. Доктор Акройд и аз замолихме чиновника да позволи на Безеденхут да дойде с нас, като казахме, че отговаряме за държането му, докато сме на белгийска територия. Д-р Акройд подчерта, че ще му бъде невъзможно да събере колекцията, за която беше дошъл, без водача Безеденхут. За наше щастие префектът беше разумен човек и разбра значението на научната експедиция. Най-сетне доста неохотно се съгласи да позволи на Безеденхут да влезе в Конго, но при условие да бъде непрекъснато под надзора на д-р Акройд и да напусне територията заедно с нас.
Преминахме реката. Когато минавахме покрай префекта, Безеденхут вежливо му се поклони. След това тръгнахме към Мбога, на около петнадесет километра навътре в страната. Запитах Безеденхут дали историята със слоновата кост беше вярна. Той отговори утвърдително. „Полицаите бяха по петите ми, когато стигнахме Семелики. Крокодилите бяха страшни, но като стрелях във водата, успях да запазя една ивица вода, докато носачите преплуваха реката“. Започнах да се уверявам, че Безеденхут беше съобразителен и решителен човек.
В Мбога наехме за експедицията осемдесет носачи. Всички мъже бяха много подходящи. Плащахме им по един франк на ден (по това време това се равняваше на около едно пени) и за тази сума те бяха готови от зори до мрак да носят товар от двадесет килограма на главите си. След като опънахме палатките, по-опитните ловци щяха да обикалят местността и да ни съобщават какви животни има наоколо. Имахме една неприятност в началото, когато носачите откриха, че д-р Акройд носи денатуриран спирт за опазване на експонатите. Те разчупиха тенекиените кутии и си пийнаха здраво. В резултат на това двама починаха. След това никой не се докосваше до спирта.
Голяма трудност имахме при намирането на готвач. Този, когото бяхме избрали първоначално, се оказа, че е склонен към канибализъм. Това доведе до някои усложнения, за които ще говоря по-късно.
Когато подробностите по нашата експедиция се уредиха, ние напуснахме Мбога и се отправихме на запад към гората Голямата Итури, която е на около десет километра. Местността около реката представляваше главно поляни, покрити с трева, а на места с тръстика. Бистър поток се виеше из тези ливади, като че ли човек се намираше в Англия. Видяхме стада от слонове. На някои от мъжките слонове само единият зъб тежеше около 35 до 40 кг. Няколко години по-рано ловът беше свободен и хиляди от тези големи животни бяха избивани заради слоновата кост. Сега ловът беше забранен. Учуден бях, че толкова скоро слоновете бяха престанали да се страхуват от хората. Те никак не бяха обезпокоени от нашето присъствие.