Гласът на кръвта
И като вдигна очи, стори му се, че нова звезда изгрява на небосклона.
Соломон чувстваше, че дните тежаха на раменете му като години. Неутешим беше от заминаването на Македа. Мислите му живееха постоянно с нея и със сина им и в душата му тяхното отсъствие им придаваше странен ореол. По цял ден старият цар се усамотяваше в светлия и спокоен павилион, където въображението му сътворяваше толкова мелодични песни за жената на сърцето му.
Дълги часове прекарваше Давидовият син като вкаменен пред статуите на Македа, изпълнени по негова поръчка от най-добрия скулптор в царството. Усмивката й като слънчев ден, чистият й поглед, озареното й лице бяха навсякъде, запечатани в пози, които Соломон помнеше като най-типични за неговата любов. Веднъж творецът я бе представил на приема в Иерусалим, с бляскавия й тоалет, създаден от паунови пера. Другаде беше, както му се бе появила в една оргийна нощ, разголена и ядосана от страстното нетърпение на царя. На трето място можеше да се види как се хвърля на врата на бъдещия си съпруг, след открадването на водата от извора. Имаше я и от сватбения ден, и в Палмира, и при мъчителното й заминаване за Сава…
Статуите в естествена величина бяха облечени с истинските дрехи на Перлата, за да бъде илюзията пълна. Пред тази колекция от образи, превърнала работния му павилион в храм на спомените, царят свиреше на лютня и по цял ден пееше за нея. Не след дълго сред равините и левитите хитрият Цадор пръсна слух, че царят обожавал идоли. Покатерени на покрива на павилиона на небесните звуци, свещениците сами видяха Еклисиаста в поза на обожание пред жени от восък. Но Цадор не бе казал на свещениците, че царят е останал верен на съпругата си. Затова враговете на Миролюбивия твърдяха, че Служителят на Ковчега на Завета е станал езичник.
Цадор беше приемникът на главния равин, Бен Елеазар, който загина случайно. След смъртта на първия си жертвоприносител и верен приятел Натан и на главния шамбелан Соломон се чувстваше все по-самотен. Цадор по начало не бе сред явните врагове на Еклисиаста, но му завиждаше и твърдеше, че иудейският цар трябва да отстъпи на главния си равин църковната власт, която държеше неправомерно. Изпълнен с аргументите на враговете на Савската царица, Цадор упорито и с постоянни намеци поддържаше съмнения за нейната вярност в сърцето на Соломон, съмнения ужасни, завладяващи, подхлъзващи и коварни, срещу които монархът се бореше с всичките си старчески сили, с треперещия си от гняв глас, с чувство за обида и отмъстителност.
Ето защо, когато пред вратите на Иерусалим тръбите оповестиха неочакваното пристигане на ескорта на принц Менелик, Цадор хукна при царя, който вече бе предупреден от своите офицери.
— Чу ли, главни равине? Савската царица ни изпраща в този благословен ден царския син.
— Извини твоя слуга за дръзкия въпрос, велики царю: за чий син говориш?
Целият почервенял от гняв царят се изправи на златния си престол и извика:
— Стига с тези подли намеци! Идва Менелик, синът на Соломон. Всички чела да се сведат надолу в израз на най-дълбока почит! Проверките на висшите сановници в моя двор доказаха, че Савската Перла е чиста. Царят е готов да приеме и ново предизвикателство. Ако свещениците и дворяните все още се съмняват, Соломон е съгласен детето да бъде подложено на страшното изпитание, наречено гласът на кръвта.
Гордостта и мъката караха владетеля да се задъхва.
— Ще приема сина си в моя дворец преди залез-слънце. Нека го предупредят и да приготвят в негова чест палата на царицата, където ще живее той.
Царските офицери излязоха бързо да изпълнят заповедите му.
— А ти, свещенико — добави Соломон към Цадор, — да събереш незабавно равините в тази зала, заповядвам! Главният шамбелан да свика царските сановници. Аз ще се скрия сред всички тях, облечен просто като равин. Принц Менелик ще бъде въведен сред нас и ще трябва да познае баща си сред множеството непознати лица. Трябва да проговори гласът на кръвта. И истината ще блесне пред вас като бял ден.
Изрекъл това предизвикателство, старият цар отпрати Цадор и куртизаните, за да благодари на Иехова, че му връща сина, представяйки си с какво богатство щеше да обгради двора на младия принц. Много скоро щеше да го притисне към умореното си сърце. Соломон повери съдбата си в ръцете на Бога, който щеше да заведе детето при бащата. Гласът на кръвта щеше да проговори. А той щеше да съзерцава отдалеч толкова обичаното детско личице, съчетало чертите на любовниците от Палмира.