В ума му се завъртя клеветата на търговеца Авраам: „Детето не прилича на теб!“ Но нали го увериха, че търговецът бе видял само двойника на сина му? Дали и този път нямаше да има някаква грешка? Соломон още не знаеше нищо за бунта в Аксум, за смъртта на нещастното дете, определено от съдбата да служи за кървава сянка…
Царят все още тънеше в размислите си, когато главният шамбелан дойде да съобщи, че заповедите му са изпълнени. Свещениците и висшите сановници, свикани от главния равин, както и самият той, щяха да пристигнат в тронната зала, за да присъстват на тържественото представяне на престолонаследника.
В това време кортежът на Менелик, предвождан от Хайзар, вече влизаше в града и впечатляваше събралите се тълпи по улиците, които акламираха сина на онази царица, която някога ги бе очаровала. Военният ескорт щеше да спре пред вратите на двореца, а невинното дете и не подозираше, че щеше да бъде подложено на най-жестокото изпитание.
Соломон, тревожен и възбуден, бе сложил ръка на сърцето си. Вече няколко години той имаше болки от лявата страна, но отдаваше това на душевните си страдания. Побърза да стане от престола, да нахлузи обикновени дрехи на равин и снемайки всичките си накити, да се смеси с множеството свещеници.
Главният шамбелан невъзмутимо подреждаше церемонията като посочваше на всеки от дворяните мястото му на трибуните, разполагаше царската стража, вестителите и тръбачите. В двора се бе пръснала вече новината за жестокото изпитание, на което Соломон, от голяма гордост и увереност в бащинството си, искаше да подложи своя син. Това гордо предизвикателство на мъдрия цар, преминал живота си най-благородно, се коментираше както от сподвижниците, така и от противниците му.
Смесил се със свещениците, той можеше да бъде открит само по светлия му поглед, по нечовешкото усилие, което държеше тялото му изправено и по треперенето на ръцете. Музиката гръмна и на Соломон му се стори, че сърцето му се топеше. Вратите се отвориха, детето се появи. Беше облечено по волята на майката с бяла туника, която се вееше на раменете му. На гордо изправената му главичка се виждаше диадемата с двойния символ. След него, по волята на бащата, тежките врати се затвориха и тромпетите млъкнаха. Настъпи тежко мълчание. Леки сенки смекчаваха светлините на деня, а слънцето заливаше с кръв планините на Палестина в един апотеоз от розово и виолетово. Във високата тронна зала златото и стоманата почервеняваха от отражението на кървавото небе. И докато слънцето умираше, цялата зала червенееше все повече. Соломон виждаше щастливо знамение в това, че самото небесно тяло потапяше сцената в царски пурпур.
Детето не бе забравило уроците на майка си и на Хайзар. Приготвило се бе да се поклони пред блестящия, огромен трон, който му бяха описвали хиляди пъти, но откри, че тронът е празен. То се спря, объркано. Погледът му обходи присъстващите, погледите на които се бяха съсредоточили върху крехката му личност. Детето трепна и изведнъж се уплаши. Тогава главният шамбелан го взе за ръка и според протокола го представи със славните титли на баща му и на майка му. След това го заведе в средата на залата и му каза:
— Принц Менелик, ти трябва да познаеш баща си, цар Соломон, сред всички тези благородници.
Момчето се успокои. От него се искаше да познае баща си сред тези великолепни благородници? То помисли, че става дума за някаква игра и първо се усмихна мило и поздрави присъстващите, както го бяха учили в Сава. Шепот премина през залата. На всички им бе жал и се питаха дали Соломон, верен докрай на жестокото изпитание, щеше да се отрече от сина си, ако той не го познаеше. И все пак и най-злостните врагове на бащата и на майката не можеха да не признаят, че Менелик е от тяхната раса. Руменината му, формата на семитското му лице, косите му, жестовете и стойката му показваха несъмнено, че е син израилев: гънката между очите и високото чело не оставяха място за съмнение.
Що се отнася до Соломон, той едва сдържаше безпокойството и гордостта си едновременно. Застанал на първия ред на равините, той разраняваше с нокти ръцете си, за да укроти чувствата си, които го караха да се втурне към момчето. Щеше да го грабне. Да го вдигне на ръце. Напук на цялото това блато от лакеи, които се давеха от омраза. Да задуши с огън и жупел метежите, които слабостта му улесняваше.
Но на карта беше поставен животът на Менелик, престижът му, бъдещето му. Детето се бе насочило към най-пъстро облечените благородници, там, където мислеше най-първо да открие баща си, сред най-красивите и най-величествените, тези с най-много злато и блестящи скъпоценности. Но пред всеки един от тях то поклащаше глава. Менелик търсеше светлинка по светлинка, сянка по сянка, както толкова пъти в златното огледало, бащиното си лице сред гората от безбройни лица, от които му се завиваше свят. Трагичният характер на действието държеше всички в болезнено напрежение. Ни един не оставаше невъзмутим пред мъчението на един баща, измъчван от колебанието на седемгодишното дете, от което искаха да прояви изумително прозрение. Дори закоравелите от живота мъже чувстваха как сърцата им замират.