Погледите им сковаваха уплашеното дете, което ги разглеждаше един по един, усмихвайки им се. И неочаквано, като по тайнствена заповед, в обширната, в резониращата като морска раковина зала се надигна шепот. Молитва към Всемогъщия да просветли детето. Молитва, която не нарушаваше тишината, а се шептеше полугласно и затова звучеше още по-силно, по-тържествено.
Менелик се стресна. Разочарованието при всяко ново лице го обърка. Почти разплакан, като че ли щеше да престане да търси баща си. Моментът бе толкова сюблимен, че затрудняваше и парализираше. Тогава главният шамбелан се приближи до него и му повтори:
— Принц Менелик, баща ви, е тук. Търсете го. Ще бъдете възнаграден.
При тези думи, произнесени кротко, детето е придобило отново смелост. Изправя гръб, престава да разглежда благородниците, преминава през военните и отива към равините, водено от изненадваща способност да предугажда. Спира внимателно погледа си върху главния равин, който действително прилича на Соломон. Момчето се поколебава за момент, приближава се, разтваря ръце, после ги отпуска и продължава по-нататък.
„Не, не още, този човек с тъжен и леден поглед не е моят баща. Друга светлина на доброта трябва да свети в погледа на Соломон!“ С тези мисли престолонаследникът се приближава до по-обикновените равини, с по-безцветни дрехи, сред които се е скрил Соломон. Мигът е върховен, молитвата е спряла. Протегнали вратове, всички наблюдават угриженото дете, а то разглежда със сериозно изражение лицата, които се запечатват в тревожната му памет. Изведнъж остър, болезнен вик се изтръгва от затаените му гърдички.
— Татко, татко! Защити ме, страх ме е!
Малкото същество ридае вече притиснато до сърцето на Соломон. Да, познало е бащиното лице, то е като неговото. Чертите им са еднакви. Оплетената брада е такава, каквато майка му често му я е описвала, когато му е говорила за баща му. Очите са точно същите, озарени от светлина и плам. Същите са гънките на устата, формата на носа и извитостта на брадичката. И най-вече гордото благородство, което лъха от цялата личност на Еклисиаста и от което въпреки скромните свещенически дрехи той изглежда по едър от всички. Присъстващите виждат нещо, което отдавна не са наблюдавали: старият им и грохнал цар, придобил от радост необичайна сила, грабва детето, втурва се към престола, изправен като на младини, и хвърля към присъстващите мълниеносни погледи, от които и най-дръзките потреперват с угризението, че са измъчили така този добър човек.
— Гласът на кръвта проговори! — извиква царят задъхан. Бог е велик. Слава на Йехова!
— Слава на Йехова! — мълви множеството на колене.
Ехото се плъзва под сводовете на залата, отблъсква се в пиластрите и повтаря глухо думите на благодарност и вяра: Слава на Йехова!
— Господа — продължава царят вече със златната си пелерина, която офицерите са му наметнали услужливо на раменете, — господа, с Божията милост царят ви представя Менелик, бъдещия цар на Симиена и Сава, владетел на две земи и на морето, цар на пръснатите племена на израилския народ.
Главният шамбелан повтаря думите му, тромпетите засвирват, за да подчертаят тържествения момент. Започва представянето на придворните пред бъдещия цар на едно от най-великите царства на света. Премъдрият се обръща към Цадор:
— Соломон се нуждае от самота, за да се порадва на любовта на сина си като обикновен смъртен. Соломон ти връща свободата и ти прощава несправедливостта. Върви си в мир и мисли за сина, който можеше да имаш и който Йехова ти отказа, като наказание за желанието ти. Върви си в мир. Царят умее да забравя, но ти не забравяй никога, че ако това невинно дете беше лишено от бащински грижи, на твоите стари рамене щеше да лежи тежестта на най-страшното престъпление. Върви си в мир и повече не греши!
Цадор целува токата на царския пояс и се оттегля заднешком. Той издига горделивите си ръце за отчаяна благословия към нежно прегърналите се баща и син.