Градът бе обграден от стонове, а нощта, започнала със страховити кланета, завърши сред хърканията на агонизиращите.
Отвъд стените, насред равнината, където в мирно време щастливите жители си организират игри, бледото слънце шари върху купчина ранени мъже и жени. Ужасните стенания, смесени с молитви, бликат като мистични вълни от тази купчина.
Наоколо гъмжи от египтяни, дошли да присъстват на съда над Израилевия народ.
Високата пурпурна имперска трибуна се извисява над всичко. Отрано, в млечнобялата зора, войници са довели тук евреите и са ги струпали на групички, а пазачите непрестанно ги мушкат с копия, за да се сгъстят.
В двореца на фараона великият жрец най-после е наложил своята присъда, неумолим заради наранената фанатична гордост. Оцелелите от колоните, водени от Аменхотеп, не са очаквали друго. Според тях, бойните им другари са били въвлечени в капан и за тях трябва да бъде отмъстено, както е редно да се отмъсти за императора и за обидата, нанесена на цял Египет. Населението може да бъде успокоено само с бързо и радикално наказание.
Затуй, със строго изражението на лицата, висшите сановници от имперския съд, на които стражата е проправила път сред вълнуващото се море от египтяни и блатото на обезумелите от страх евреи, се изкачват по стъпалата на трибуната. Те се нареждат около трона, оставен празен в знак на траур.
Бурни овации посрещат внушителния съдебен апарат, разливат се над равнината като рев на океан и се разпадат в ругатни на омраза срещу евреите. Тръбачи възстановяват тишината, след което имперският глашатай с цялата си величественост застава най-отпред:
— Народе на Египет, разследването доказва, че робите — евреи, тази омразна раса, са виновни нашият велик фараон да се удави с цялата си армия. Виновниците заслужават наказание за назидание. Затова върховният съд предлага присъда, която народната воля трябва да одобри…
Първият съдия излиза напред и чете следната присъда:
— Вие, нещастни роби, отговорни за гибелта на любимия ни цар и на многото благородници, офицери и войници, които го придружаваха, сте осъдени на смърт чрез удавяне в същите, води както армията на фараона. Имотите ви ще бъдат конфискувани в полза на народа!
Едвам стигнала до ушите на струпаната в четирите краища на лагера тълпа, присъдата изтръгна от нея вик на одобрение.
Имперският съд още не се бе прибрал в двореца, когато народът се нахвърли върху евреите, наредени от пазачите в колони за отвеждане през пустинята до Пиа Хирот, на брега на Червено море — там, където вълните бяха отнесли Аменхотеп и войската му. Войниците с мъка опазваха осъдените.
Евреите бяха изслушали присъдите спокойно. Те знаеха, че всеки бунт бе безполезен, но се надяваха на спасение от същите тези чудотворни води, които бяха пощадили изгонените им братя.
От Равнината на игрите дългият страдащ керван се насочи към Мемфис и го прекоси с лъкатушни извивки. В богатите квартали роби изсипваха върху евреите вряло масло. В бедните квартали, където къщите приличат на жълти тухлени кубчета, на всяка врата ги очакваше ново мъчение. След това бяха принудени да минат през собствените си квартали, опустошени предната вечер, и да се отчаят, не виждайки и най-малкия признак на живот.
Извън чертите на града населението не ги придружи и ги изостави да вървят към смъртта в страшната като отмъщението пустиня. След дългото принудително ходене стенещата колона губеше изпадналите, изтощени, останали без кръв и нерви, обезверени мъже и жени. Те предпочитаха да умрат сред парещия пясък като в огнен саван, вместо да тичат жадни и гладни за там, където щяха да ги удавят.
Оцелелите, които не бяха изгубили безумната си вяра в Иехова, крачеха с изгорели крака и празен поглед. Нерядко сред тях ненадейно се извисяваше песен и неудържимо се преливаше в хор — трагично пение в жарката безкрайност. Народът на Израил разочароваше своите палачи.
Войниците впрочем бяха завързали отново златните си щитове. Имаше ли смисъл да убиват още? Те също бяха уморени от палещото слънце, което прави куража безплоден и подкопава и най-твърдата решимост. А и много евреи умираха от само себе си… На връщане армията щеше да се ориентира по гниещите им тела!
Макар че никой негов близък не бе загинал при гонитбата на Моисей, командирът Сети, когото съдът бе натоварил с изпълнението на присъдата, хранеше безкрайни амбиции и непримиримост. Да стане върховен главнокомандващ на имперските войски, това бе стимулът му да кара колоната да върви, без да спира, без почивка и отдих чак до морето.