— Тогава кой?
Томпсън вдигна рамене.
— Не знам. Намери ли го, когато разопакова нещата ми?
Страхувайки се да му каже за нахлуванията, за да не се развълнува още повече, отколкото вече беше, Фийби изрече:
— Претърсих щателно сандъка, когато го разопаковах. Амулетът не беше там.
Томпсън се усмихна едва-едва.
— Скрих го добре. Ще го намериш в несесера ми за бръснене, под сапуна в легенчето. Искам да го занесеш на властите. Подозирам, че египетското правителство няма търпение да си го върне.
Фийби се взря в него така, сякаш му бяха поникнали рога.
— Не мога да го направя! Тези хора говорят сериозно. Ще те убият, ако не им дам амулета.
— Слушай ме добре, дъще. Аз съм стар и болен. Няма значение какво ще стане с мене. Онова, което наистина има значение, е моята репутация. Вземи амулета, занеси го във външното министерство и кажи на властите какво е станало.
— Ами ако не иска да ме пусне?
— Ще те пусне, ако му кажеш, че си готова да сътрудничиш. Щом вземеш амулета, го занеси направо във външното министерство.
— Какво си шепнете вие двамата? — запита строго Уотс. — Накарай баща си да ти каже къде е скрил амулета и ще ви пусна и двамата веднага щом го получа.
Фийби се извърна рязко към Уотс.
— Не виждате ли, баща ми е болен? Настоявам да ни освободите веднага.
— Не си в положение да настояваш за каквото и да било, милейди — изръмжа Уотс. — Накарай стареца да ти каже къде е скрил дрънкулката и всичко ще бъде наред.
— За кого работите? Кой стои зад отвличането на татко?
— Няма значение. Само направи каквото ти казвам.
— Фийби, спомни си какво ти казах — изшептя сър Андрю.
— Оставете ни насаме — заповяда тя. — Искам да поговоря с баща си на четири очи.
— Не бързай; никой няма да излезе оттук, докато не получим каквото искаме.
— Ние? Още кой е замесен в това? — запита Фийби. Въпросът й остана без отговор, а вратата се затвори зад Уотс.
— Няма полза, Фийби, той няма да ти каже нищо.
— Трябва да избягаме, татко. Можеш ли да ходиш?
Той се опита да стане, но се отпусна на дюшека, очевидно твърде слаб, за да се движи, Фийби го гледаше безпомощно как започва да трепери така силно, че зъбите му затракаха.
— Татко, добре ли си?
— Маларията е, дъщеря. Ще ми мине.
— Уотс дава ли ти лекарства?
Томпсън поклати отрицателно глава.
— Не мисля. Бях в безсъзнание през повечето време.
— Не мога да те оставя да се мъчиш, татко. Ще направя каквото искат. Ще кажа на Уотс, че съм готова да изпълня исканията му.
Томпсън я хвана за ръката с изненадваща сила.
— Не, Фийби, не бива да го правиш. Трябва да направиш каквото ти казвам.
— Те ще те убият.
— Щом се разбере, че амулетът е бил върнат на правителството, няма да бъда полезен с нищо на похитителите.
— Страхувам се за живота ти — изхлипа Фийби.
— Склонен съм да поема този риск. Обещай ми, Фийби; обещай, че няма да отстъпиш пред исканията им.
Той трепереше и се потеше така обилно, че Фийби нямаше сърце да утежнява страданията му, затова обеща, макар да знаеше, че няма да удържи обещанието си.
С натежало от страх сърце Фийби наблюдаваше баща си, докато той не потъна в дълбок сън. Имаше нужда от лекарства, и то веднага. Тя щеше да направи всичко, за да го види оздравял, дори щеше да наруши обещанието си към него и щеше да предаде доверието на Рам. Отиде на пръсти до вратата и завъртя дръжката. Беше заключено. Тя почука на вратата, отначало тихичко, после по-силно. Никакъв отговор.
Колко време възнамеряваше Уотс да я държи под ключ? Не разбираше ли, че Рам ще вдигне тревога, когато отвличането й излезе наяве?
— Уотс идва и си отива — обади се сър Андрю откъм леглото. — Смятам, че излиза, за да се срещне с мъжа, който му е платил да ме отвлече.
— Не исках да те събудя — каза Фийби, връщайки се към леглото. — Хранят ли те редовно?
— Не ме морят от глад, но почти нямам апетит. — Той потупа леглото. — Седни тук и ми говори, дъще. — Фийби приседна на ръба на леглото и взе крехката му ръка в своята. — Не биваше да оставам в Египет — въздъхна той. — Трябваше да се върна с тебе в Англия, но имаше да довършвам много неща, преди да замина.
— Слава богу, че Дейвид беше с тебе — каза Фийби.
— Той ми беше голяма помощ. Ръководеше всичко, след като се разболях. Не бих могъл да се справя без него.
— Ще ти намеря най-добрия лекар, след като те пуснат — закле се Фийби. — Може би лорд Бракстън ще препоръча своя личен лекар.
Томпсън я изгледа озадачено.
— Лорд Бракстън ли? Симпатичен човек. Не те ли ухажваше по едно време?
Фийби осъзна, че е дошло време да каже на баща си истината за себе си и Рам. Той рано или късно щеше да я открие.