Изскочи от стаята и завика Портър, докато слизаше по стъпалата. Портър го пресрещна във фоайето.
— Ще отида на пристанището да разпитам за лейди Бракстън, Портър. Някой трябва да знае нещо за изчезването й, а кръчмите изглеждат най-вероятните места, от които да започна. Прати лакей да ме намери, ако излезе нещо.
За съжаление, издирването на Рам се оказа безрезултатно. Завоалираните му въпроси не му спечелиха нищо, освен нетърпеливи погледи и отпор. Върна се у дома в малките часове на нощта. Портър го чакаше. Икономът стана от скамейката, където дремеше.
— Има ли новини, милорд?
— Не, нищо — изрече мрачно Рам. — Сякаш земята се е отворила и я е погълнала. Няма нищо, което да мога да направя чак до сутринта. Иди да поспиш, Портър.
Рам се заизкачва с бавни стъпки към стаята си. Мисълта, че някой може да нарани Фийби, събуждаше ярост в душата му.
Когато за първи път беше чул, че тя се е върнала в Англия, беше искал да я види наранена толкова жестоко, колкото тя го беше наранила, но нуждата да й причини страдание беше пожертвана заради по-наложителна потребност. Рам не беше напълно сигурен каква е тази потребност, но щеше да си я изясни по-късно, щом Фийби се върнеше тук, където й беше мястото.
Тази мисъл предизвика друга. Къде е мястото на Фийби?
Първият му импулс беше да каже, че мястото й е в леглото му. Но следващата му мисъл беше по-дълбока, по-мрачна. Щеше ли да може някога да й се довери? Животът се повтаряше. Фийби не искаше да бъде омъжена за него — не повече, отколкото той искаше да бъде женен. Това беше дилемата. Дори развратник като него признаваше силната емоционална връзка, която съществуваше между тях. Дълги години единственото чувство, което си беше позволявал, беше еротичното удоволствие. Колкото и повърхностно да беше, то му беше достатъчно.
Беше оформял живота си като низ от хедонистични удоволствия, поредица от занимания като ходене по жени, пиене и хазарт. Тогава Фийби се беше върнала в живота му и го беше преобърнала с главата надолу. Някога я беше обичал отчаяно и сега искаше да посвети останалата част от живота си на техния брак и на семейството, което щяха да създадат заедно.
Легна на леглото напълно облечен и затвори очи, но образът на Фийби продължи да го тревожи. Разбираше, че различията помежду им вече нямат значение. Само Фийби беше важна. Трябваше да я намери, макар и само за да й извие глупавото вратле.
Фийби се събуди от дневната светлина, схваната от дрямката на неудобния стол. Погледна към баща си и вид, че още спи. Протегна ръка и полека докосна челото му. Имаше треска, оредяващата му коса падаше влажна над веждите. През дългата нощ тя усещаше неспокойното му въртене и знаеше в дълбините на сърцето си, че не може да го остави да страда. Обещанието й към него беше дадено под принуда; щеше да направи това, което съвестта й диктуваше. Амулетът беше просто един студен, нежив предмет, но животът на баща й нямаше цена.
Пристъпвайки решително към вратата, Фийби почука леко, за да не събуди баща си.
— Господин Уотс. Отворете вратата. Имам нещо да ви кажа.
Вратата се отвори. Сграбчвайки чантичката си, Фийби се опита да излезе от стаята, но Уотс я спря.
— Моля ви, господин Уотс, не искам да събудя татко. Можем ли да говорим на четири очи?
Уотс се позамисли над молбата й, после я пусна да излезе.
— Баща ти каза ли ти къде е амулетът?
— Затворете вратата. Не искам татко да ни чуе.
Уотс затвори вратата и се облегна на нея, наблюдавайки Фийби през присвитите си клепачи.
— Е? Реши ли, че животът на баща ти е по-важен от амулета?
Фийби го погледна право в очите.
— Точно това реших.
— Добре, говори. Кажи ми къде е и ще го донеса.
Фийби не беше глупава. Нямаше да даде на Уотс повече информация, отколкото му беше необходима. Не беше човек, които да вдъхва доверие.
— Не, ще го взема сама, но вие първо трябва да ми обещаете да пуснете татко, щом получите амулета.
— Моят работодател няма интерес да ви отнема живота. Ще бъдете свободни да си отидете, щом амулетът бъде доставен.
— Откъде да знам, че казвате истината?
— Е, просто трябва да ми вярваш, нали?
Фийби трябваше да му повярва, иначе щеше да полудее, питайки се дали постъпва правилно. Това, което смяташе да направи, щеше да разочарова баща й. А това, че мамеше Рам, я безпокоеше много повече, отколкото би искала да си признае. Щом съпругът й научеше, че е дала амулета на врага, щеше да настане същински ад.