— Успокой се, Бракстън. Ако помислиш, ще разбереш, че похитителите на Фийби не мислят да я убиват. Иначе сър Андрю вече щеше да бъде мъртъв. Те искат амулета.
— Не е у Фийби. И у сър Андрю не е.
— Сигурен ли си?
— За Фийби да. За Томпсън вярвам на думата на Фийби.
— С какво мога да ти помогна?
— Чакам полицаите, които наех, да дойдат да ми докладват. Не знам откъде да започна да търся, Люк, и това ме убива.
— Тя не ти е безразлична нали?
— Господ знае, че се опитвам да не е така. Има основание да я ненавиждам и да не й вярвам, но не мога. Дейвид Филипс е отговорен за това, което се случи между нас. Аз…
Вратата се отвори.
— Простете, милорд, но един полицай дойде и помислих, че ще искате да го видите незабавно.
— Да, да, доведи го.
Портър се отмести и пропусна покрай себе си един нисък мъж с незабележителна външност.
— Научихте ли нещо, Маркли? — запита Рам без никакво предисловие.
— Забелязах кочияша, който взе съпругата ви и я откара.
Рам се намръщи. Ако Фийби беше наела файтон, значи не е била отвлечена. Това нямаше никакъв смисъл.
— Къде я откара файтонът?
— В Хайд Парк, милорд. Но изведнъж загубихме следите й. Сякаш изчезна от лицето на земята.
— Сигурен ли сте?
— Да. Пуснах всички хора, с които разполагам, но никой не ми донесе никаква следа, след като лейди Бракстън е била оставена при Хайд Парк.
Люк тръгна към вратата.
— Ще огледам парка, Рам. Някой трябва да я е виждал.
— Хората ми да продължават ли да търсят? — запита Маркли.
— Да, да, разбира се. Някой трябва да е видял нещо. Колкото и да струва, искам съпругата ми да се намери.
Маркли кимна и се оттегли. Рам се приближи към бюфета и си сипа едно голямо бренди. Надигна чашата с треперещи ръце и я изпи, без да усеща вкуса на брендито. Как можа да позволи това да се случи с Фийби, когато се беше заклел да я защитава? Как мога да се случи?
— Милорд, някой…
Думите на Портър бяха рязко прекъснати, когато един мъж нахлу в стаята.
— Слотър, да не би нещо да не е наред в къщата?
— Не съм сигурен, милорд, но с Ейкърс помислихме, че вие би трябвало да го узнаете.
— Какво да узная? Казвай, човече.
— Лейди Бракстън е в къщата на Маунт Стрийт. Каза, че дошла да си вземе някои лични вещи, които забравила, но нещо не ми се стори достоверно. Дойдох колкото можах по-бързо.
— Портър, докарай коня ми! — извика Рам. — Съпругата ми каза ли какво търси в къщата? — запита той подтичващия до него Слотър.
— Не. Не говорих много с нея, нищо не я питах. Помислих, че ще е благоразумно да дойда тук възможно най-бързо.
— Направили сте точно каквото трябва, Слотър. Ще има добра награда за вас и Ейкърс. Съпругата ми я няма от вчера.
Фийби сложи легенчето на една висока полица заедно с няколко чинии и отиде към чекмеджето, където стояха ножовете. Затърси някакъв нож, когато чу предната врата да се отваря и да се затваря, долови и приближаващи се стъпки. Бени беше казал, че ще дойде да я търси, ако се забави, но тя се съмняваше, че ще рискува среща с полицая. По-вероятно беше да е Слотър.
Беше сбъркала. Сърцето й едва не спря, когато кухненската врата се отвори и Рам влетя вътре. Един поглед към свирепото му изражение беше достатъчен да я накара да се разтрепери от страх.
— Къде беше? — изрева той. — Изкара ми ума. Никакви лъжи, Фийби. Само истината този път.
— Аз… аз… — Думите не идваха. Какво да каже? Да му каже истинската си цел — не, в никакъв случай. Той щеше да изпълни дълга си към страната, да върне амулета на правителството, а баща й щеше да умре.
— През цялото време си знаела къде е амулетът, нали? Дойде да го вземеш.
— Не, аз… аз…
Пробождайки я с корав поглед, той повтори:
— Къде беше?
— Не мога да ти кажа.
— Дай ми амулета; знам, че е у тебе.
Отчаянието накара гласа й да затрепери.
— Не мога, Рам. Не… не е у мене.
Езикът й се препъна в лъжата, но тя устоя пред неумолимия гняв на Рам.
— Лъжи! Само лъжи! Трябваше да знам, че леопардът не мени петната си. Нека предположа къде си била. А ти, заговорничила си с онези, които искат амулета за лично облагодетелстване.
— Не е вярно!
— Кое е вярно тогава? Знам, че ти е била доставена бележка. От кого беше?
Фийби не можеше да рискува да каже истината; може би полуистината щеше да свърши работа.
— Беше от похитителите на татко. Предложиха да ме заведат при него.
Рам изсумтя невярващо.
— Защо ще го правят?
Фийби вдигна рамене.
— Не съм сигурна. Може би, за да докажат, че е жив.
— Жив ли е?
— Да, но е много болен от малария и има нужда от медицински грижи.